“Човек е нещастен, защото в него живее безкрайното, което въпреки всички усилия той не може да погребе под временното”

Томас Карлайл

Съвременният човек се опитва да контролира живота си - той може да запали огън, да иде на луната, да планира всеки час от своя ден. В ХХ век Homo Sapiens е господарят на света, но кой е той и Е ли всъщност?

Като единствените мислещи същества ние се страхуваме, съмняваме се, “творим”. Изградили сме собствени системи от знания и виждания за света, “държим живота в свои ръце” и все пак… там вътре дълбоко в себе си знаем, че неслучайно сме различни. За да избягаме от тази си същност, се затваряме в различни илюзорни реалии. Така обаче само се стесняват хоризонтите, губи се перспективата, създават се фалшиви дискурси. Неспокойствието създава объркване, предизвиква човешката ни същност и превръща маските в нови лица.

Днешният човек се стреми да си докаже, че е фактор, движещата сила на света, че има смисъл неговото съществуване. Но по този начин трансцендентно-ценното се губи. В началото било словото, питането, съмнението. Приели сме, че единствената аксиома е съществуването на човешката мисъл. Но след това сме се опитали да творим, да създадем свят в света, да впрегнем материята и да я подчиним на нашите битови (а не битийни!) идеали. Опитваме се да впрегнем познатото и така да избягаме от непознатото, от страшното, от въпроса кое преобладава - божественото или материалното ни начало. Вече не търсим себе си като opus Dei или opus naturae (sic!) - ние сме властелини.

Мислим си, че вършим нещо, а истината е съвсем проста - всичко е крайно скучно - никога нищо не се случва - ние само вървим по спиралата на живота. Там всичко се повтаря, но човекът, в своя стремеж да бъде фактор, а не факт, не я забелязва. Страхуваме се единствено от смъртта. А тя не е отрицание на живота, не е край, защото с една смърт животът не свършва - напротив - жизненият цикъл започва отново. Живеем в трепет, че животът минава. По този начин подчиняваме живота на смъртта. Един американец беше казал, че “животът не се измерва с броя вдишвания, а с миговете, които ти спират дъха”. Не - по своята същнаст животът трябва да се изживее. Той е свой самосмисъл.

Понеже материята е пасивна възможност, считаме, че ние хората сме способни на всичко (“Който всичко може до каже, може всичко да направи” - Наполеон Бонапарт). Правим избора на Антигона да се движим срещу течението, да се борим със съдбата, с нещата, с природата си. А всъщност единственото наше на този свят са краката, с които се движим по чужди пътища. Panta rei (всичко тече), но накрая и всичко се влива в Реката на живота. Нещата започват там, където свършват и свършвата там, където са започнали. Тръгнем ли да обикаляме Земата, неизбежно се връщаме в първоначалната точка. Но не - ние предпочитаме да вярваме, че това е защото сме могъщи, ние сме Свръхчовеци и “можем да направим всичко”, а истината е друга - ние сме просто холони от един голям поток, наречен Живот.

Човекът бяга. Той не се движи напред. Бяга в кръг, незнаейки, че гони опашката си. В устрема си забравяме своето главно качество - мисълта. Тя е вътрешно виждане, но ние предпочитаме да се осланяме само на външно видимото, да търсим простотата и сигурността. Ползваме само инструменталната част на разума си.

Построихме системи от знания и ги нарекохме “науки”. Обясняваме си Началото чрез “Първичния бульон” или ДНК програми на извънземни. Създаваме си понятия и речници, правила на живот, определяме си работно време… А всъщност преди всичко лъжем себе си.

Още Лудвиг Витгенщайн обяснява как за да разбере нещо сложно, човек бърза да го опрости. При това редуциране успяхме да загубим себе си - своята идентичност на духовни същества и на среда между материалното и метафизичното. Паскаловото “Природата е поставила човека по средата” ни плаши. Трудно ни е да разберем, че ние не се губим между безкрайното и крайното, че сме условие за тяхната единослятост, че сме брънката с двойнствен произход, че не ние “държим юздите” и дори че юзди няма.

Живеем в илюзии, които сами сме си изградили, правим утопични планове за бъдещето, строим мостове. Вземаме едно предполагаемо начало и тръгваме към един очакван, дори планиран от нас край. “Движим се” по часовник, който нищо не улавя. Времето е само подвижният образ на вечността. Но не - ние сме му измислили име, наложили сме му някаква маска, защото ни е страх.

Страх ни е и сме нещастни. Но и щастието вече не ни интересува. Приели сме, че сме си самодостатъчни в тази си незавършена форма. Не искаме да си спомним, че ако успее да надделее едно от двете ни полярни начала, повече няма да сме човеци - ще се промени формата ни, нашата същност, ще загубим себи си. Стоим на върха на Питагоровата пирамида, но предпочитаме да заемаме само върха на хранителната.

Човек е обединение на безкрайното и времевото - змията, захапала опашката си, но неговото съ-знание е изпълнено със знание, но не и за себе си. Той не може обектвно да се самоизследва, защото сам за себе си е субект. Следователно експлицитно е невъзможно човек да се опознае изцяло, но точно толкова е невъзможно и да се самоотрече. Той ЗНАЕ, че има и своя нематериална страна, но я приема като свой дефект. Затова я “крие” под различни маски и превръща живота в игра. Сам си определя ролите и сам пише сценария, а нерядко и сам играе всички роли в собствената си пиеса. Ние собствено вече не можем да определим границата между маските и лицата си. Човекът е мъртъв.

Безкрайното, вечното “живее”. То Е, а човекът Е НЕЩАСТЕН - като времеви той вече е прах. Неговото не-щастие се корени в неспособността му да подчини безкрайното и да го унищожи. Затова той просто приема, че то не съществува. Ричард Бах не е единствен - цялото човечества счита, че ако повярваш, че нещо го няма, то наистина изчезва. Но светът е устроен другояче. Нищо не изчезва и нищо не се губи. Всичко е КРЪГОврат. Енергията също не се губи. Тук на помощ идва “магическата” формула на Алберт Айнщайн: E=m*c². Телесното и духовното имат връзка. Тя се крие у човека. Нужно е да се достигне определена скорост и тогава двете форми свободно ще могат да преминат от една в друга. Бабините поговорки, че най-бърза била мисълта ни показват и самия начин. Ако приемем съществуването си като дуалистично, ако се вслушаме в собствената си мелодия, ако свалим маските си и погледнем дълбоко в човека, нашата мисъл ще ни направи вечни. Тя ще слее крайното и безкрайното, духовното и материалното, висшето и низшето и ще сложи край на борбата. Но докато отричаме съществуването на невидимото, човекът ще бъде сляп и нещастен - той ще е бойно поле, където единствена жертва е човечността.

Щастието е естественото състояние на живите същества. Единствено ние - хората, можем да го загубим. Но това би значело, че когато ние сме не-щастни, ние НЕ СМЕ естествени, НЕ СМЕ себе си. Тревожният човек не е човек.