Червен абзац

Може ли такова нещо? Ти му звъниш да му кажеш, че нямаш нет, а спешно ти трябва и понеже той е по-близо, да иде да ти го плати и десет минути по-късно ти ще му върнеш парите, че и ще го черпиш. Той казва, че до час, час и половина ще ти направи услугата и ти спокойно си довършваш работата. Ама нет няма. Изтърка ми се надписът от копчето да натискам рефреш, докато с другата ръка набирах двата номера на колегата, когото до днес наричах “братче”, когото бях добавила в списъка с безплатните си телефони и на когото помагах по всичко и всячески. Снощи други от групата ми казаха, че на контролното по математика той преписал една задача от мен, друг – друга, ма моичкият не се съгласил да даде някой да я препише. Или пък ми казаха как не искал да си даде курсовата на една к олежка само да я погледне (много се смаях, щото тая курсова аз му я напарвих, само срещу един хляб, нали си обичам братчето). И днес?!! Вивател щели да предадат на… Я, ве! Единият телефон не го вдига, другият изключен, веднага след като обеща да ми направи услугата. По едно време беше вк лючен, ма даваше заето. Айде, все си мислех… мъж е, овен е, малък е, от моя край е (=глупавичък е)… ма не – тва си е нагло! Едно е да ти върже тенекия и да го чакаш 2 часа за вечеря, друго е да ти обещае нещо спешно и да се покрие! Много съм ядосана!!!

Като споменах вечерите и закъсненията… Последното мъж какво ми причиниииии… Трябваше да дойде на рождения ден на блога, но пропусна, вечерта се прибрах, наготвих (имаше и месо и два вида салати и всичко) и зачаках. По някое време си сипах и ядох. На леглото. Пред скайп. Чаках го да се появи поне там. Оправданието. Оправданието беше, че настроението му е било да тича. И това го каза, щото го заговорих. Там бил и си се криел и така. Аз да вися с приготвената вечеря и да се чудя колко важна беля може да е станала, че да не се обажда. 10 дни по-късно е единствената в годината нащ на музеите и той е обещал да идем на музей. Два дни предварително е опитвам да се свържа, да уговоря нещо, абееееее поне да му чуя гласа. Карай. И тая нощ изкарах сама. Оправданието. Била съм му намеквала, че не го искам. Сигурно.

Другите по света. Всеки от колегите ми в даден момент е прецаквал доверието ми. А в друг момент пък ми е помагал. Така е и с познатите. И особено с роднините. Особено. Дали не е време да се осъзнаем и да кажем, че “човешко отношение” не е да се държиш мило, учтиво или подобаващо? Човешкото отношение е да се постараеш да покажеш и двата края на сопата си на всички около себе си, човешко е да накараш другите да спрат да са наивни и да вярват сляпо в честността на света и по-конкретно в твоята честност. Дали не предаваш нечие доверие с подсъзнателната идея, че така той ще очаква по-малко от теб за в бъдеще и на теб ще ти е по-леко? Има логика – малък си и си честен и знаеш, че друигте са честни. Малко порасваш и почваш да шмекеруваш, което те учи и до злоупотребата с израза “не е честно”. Ставаш още по-голям… шмекер. Вече целта ти е да накараш другите да пораснат и да станат като теб – светъл пример на успял човек в такова напреднало общество. Така, че… в обобщение на последните ми няколко публикации (цък и цък) мога да кажа: Анатоли, ние сме гадни, не сме гадни хора, щото хората явно като порасват нарочно си стават гадни, даже не нарочно, а по правило. Сигурно така завършваме спиралата на същестувването – в корема на мама ни е леко и лесно и някъде след средното образование започваме да се усещаме, че точно тая лекота ни липсва и се юрваме да си я търсим. Светлина, да, може такова нещо (за въпроса в началото иде реч)!

—————————————————————-

Само при мен ли уърдпрес е пощурял и виждам ерър 404 по сто пъти на ден?