Минутка за музика

Добре, де. Исках да е “час по музика” или “час за музика”, но ми е ясно колко малко място заема истинската музика в нашата така любима работна седмица. Пък и публикацията е не само за музиката, а и за времето, което забравяме, че може да употребим за себе си. И за магията на най, ама най-човешкото свойство – споделянето на устни мисли

Имам си аз в рошавата глава няколко идеи за публикации и се оплаквам на Диана, че не знам откъде да започна. Тя каза, че началото само щяло да си дойде и верно. Секунди след разговора отварям блога й и я откривам. Нея. Темата. Днес ще пиша за музиките, душите, хората, времената на хората.

В шести клас дойде нова учителка по музика. Много добра приятелка на мама, но винаги ме е плашела – една такава висока и не спира – винаги бърза за някъде, говори бързо, дори се усмихва бързо. За първа тема беше избрала да си говорим за нашето отношение към музиката. Ама нали това се развива в североизточна България, пък аз не съм точно от там и става една весела шарада. Въпросът беше дали музиката може да лЕкува. Аз чух “лИкува” и така цял час Да знаете как светеше лицето на новата госпожа. Тя говореше за своя свят. Току запее нещо, просвири мелодийка и ни пита как сме се почувствали. Аз през цялото време усилено се мъчех да разбера как въобще задава тоя въпрос. Ми много ясно, че музиката може да ликува. Обаче ме унесе вълната. Стана ми едно такова хубаво. Съвсем се отнесох. По някое време дочух някаква историйка за човек, излекуван с песен и всичко си дойде на мястото. Само дето вече нямаше смисъл да ми се задава въпросът. Толкова широко се усмихвах, че отговорът ми личеше по лицето .

Днес (доволно много години по-късно) се питам какво точно е музиката и защо ни действа толкова специално. На Диана съм казала “Хамлет беше казал нещо в смисъл, че словата са от дъх, а пък дъхът е от живот. Ами, песните са повече от слова. Те са слова с настроение. Даже заразни слова. Е, зависи кой пее…”. Пък може и да не зависи. Все пак важен е приемателят. Един предавател/излъчвател може и да предава по един начин само, но всяко приемане на сигнала е субективно. Това май прави всяка песен специална за специален човек. Някой си е направил труда да изпее два реда, да подръпне струни на китара или просто да нареди чанове на терасата. Аз може и да не го чуя. Но със сигурност има човек, който се нуждае точно от тази мелодия. Разбира я. Не е нужно да е авторът. Просто песента е живот и като такъв си има цел, смисъл, магия, красота. Както и духовен близнак.

Обаче напоследък съм и инженер. Ако трябва да се придържаме към корпускулярно-вълновата теория, ще е добре да приемем, че всяка вълна е и система от частици, а всяка система от частици – и вълна. Тогава ние, хората, сме и вълни с някакъв резонанс, някаква дължина… А пък песните имат в себе си и нещо материално. Нещо като симбиоза. Те са взели нещо от нас, ние – нещо от тях и ако единият изчезне, част от другия също се губи. Както вече не можем да слушаме Бийтълс без малко тъга в погледа. Забравиш ли собствената си песен, вече си осакатен. Не си напълно себе си. Страдаш. В този смисъл музиката наистина лекува. Допълва те. Тя е нещото, което те прави личност, което те идентифицира. Някъде там има мелодия, която отговаря на твоите вълни, която преминава в стакато, всеки път когато някой те обиди или видиш красива полянка, понякога е алегро, понякога анданте, друг път е тихичка като свирнята на щурче преди разсъмване… Твоята музика също не може без теб. Все едно й се е загубила партитурата.

Сещаш ли се за вярването, че пространствата на съня, смъртта и забравата са едни и същи? Сега си помисли за всичките пъти, когато си мълчал, а ти се е искало да крещиш от болка или вълнение, за пътите, когато си казвал на детето си да спре музиката, за далечния месец, когато за последен път слуша песните от детството си. Колко малко трябва, за да убиеш една мелодия! А те също могат да страдат! И тъй като никоя мелодия не е само твоя, раната й води до нараняването на всеки, чиято душа е свързана с нея.

Не се опитвай да търсиш своята мелодия. Важно е да уважаваш всички мелодии. Аз лично подозирам, че моята е някакво поточе. Планинско такова. Пука, пука, блъска с в камъни, троши лед, понякога самО замръзва,пак се разтопява, прегръща мостчета, случва се да изкоренява храсти, но все не спира. Точно така. Много искам моята песен да е клокочеща. И имам някакво подозрение, че я споделям с поне една детска градина. Толкова пъти съм подскачала и танцувала без звук и без да разбирам какво правя…

***

Сега за времето

Просто си мислех, че малко хора в наше време могат да отделят цял час в мислене за музиката. А трябва. И как всъщност за нищо духовно, за нищо, направено от СЛОВО, не намираме време. Как си стоим сами в телата си и ни е страх да поровим. Все не ни стига време – трябва да работим, за да си изплатим ипотеката, да бързаме да направим семейство преди 30 годинки, да се гримираме за дискотеката… Даже някои отделят време за сменяне на датата на календара. Но време за човешкото у нас, за мислещото начало, за чувствата, за думите, които нараняват или лекуват… Е, това може да почака. Нали живот трябва да се живее. Да оставим мисленето на другите или за старческия дом, когато ще можем да се занимаваме с всякакви глупости. Пък и толкова философи е имало, струва ли си и ние да мислим по тез въпроси?!

Някога учителят ми по философия твърдеше, че животното гледа все надолу към паничката, а човек гледа и напред и нагоре. Аз опонирах, че като вдигнем паничката нависоко, животното ще погледне и нагоре. Чак сега се сещам, че истински човешкото трябва да е гледането навътре – самовзирането. Някой от нас отделял ли е достатъчно време да седне сам със себе си, да се вслуша в мислите си, да се опознае, да чуе поточето си? Предполагам, че понякога и минутка е достатъчна. Часът на едикого си. Куп телевизионни предавания с това име. А минутката за разговор с душата? Секундата за танц със себе си?

Ако толкова пък ни е страх да гледаме дълбоко в сърцето си, защо поне не се вслушаме в мелодиите около себе си. Не говоря за голямата Мелодия на Вселената, а за звуците на живота. Вятър клати листата на дървото пред прозореца, комшията крещи, че е взел изпит, далечно радио ме поздравява с китарно соло… Сега и аз ще пусна радио и ще оставя мислите ми да запеят. Не е никак трудно, мисля.

***

Въбоще да попитам:

хора, хорица, давате ли си време за живеене?

***

За предаването на слово

За предаването на дъх

За предаването на дух

Намерете приликите: целувка, песен, писмо, серенада, пожелание, поздрав, мисъл, обида, междуметие. Общото е там. Отсреща. В огледалото. ЧОВЕК се нарича. Пък ние искаме да го убиваме. Да спазва етикет, да ходи на работа и да мисли за данъци, да чати, да катери върхове.

Ами, това е от мене. Стига толкова мислене. Отивам и да чувствам малко

—————————————————————-

Някой знае ли място, където да се съберем и да рисуваме с акварел по ръцете си? Обещавам да занеса кадастрон, на който да ги отпечатаме!