NICKELBACK LYRICS

“Photograph”

Look at this photograph
Everytime I do it makes me laugh
How did our eyes get so red
And what the hell is on Joey’s head

And this is where I grew up
I think the present owner fixed it up
I never knew we’d ever went without
The second floor is hard for sneaking out

And this is where I went to school
Most of the time had better things to do
Criminal record says I broke in twice
I must have done it half a dozen times

I wonder if it’s too late
Should i go back and try to graduate
Life’s better now than it was back then
If I was them I wouldn’t let me in

Oh, oh, oh
Oh, god, I

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

Remember the old arcade
Blew every dollar that we ever made
The cops hated us hangin’ out
They say somebody went and burned it down

We used to listen to the radio
And sing along with every song we know
We said someday we’d find out how it feels
To sing to more than just the steering wheel

Kim’s the first girl I kissed
I was so nervous that I nearly missed
She’s had a couple of kids since then
I haven’t seen her since god knows when

Oh, oh, oh
Oh, god, I

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

I miss that town
I miss the faces
You can’t erase
You can’t replace it
I miss it now
I can’t believe it
So hard to stay
Too hard to leave it

If I could I relive those days
I know the one thing that would never change

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

Look at this photograph
Everytime I do it makes me laugh
Everytime I do it makes me…

Уж мислех да се пробвам в жанра пътепис, но то едни ръжди стари ме избиха…

Влак. Тип шарен. Нощен. Тъмен. Тих. Всичко скърца. Поздравяваш учтиво лелките в купето и сядаш с намерението да изучиш всичката математика, която може да се събере на 800 страници. Два телефона. Говориш тихо и бързо, защото в тунелите няма обхват, баба-и-половината вече спят над вестниците си, а и е странно да чуваш единствено себе си. На втория час вече дори поза геврече не помага срещу студа и заспиваш. Будиш се и се чувстваш като в студена черна дупка. Няма вятър. Все едно студът те е прегърнал и не иска да се помръдне. Всички спят и внимаваш да не дишаш шумно. Няма я вече мисълта за диференциалните уравнения, няма нищо. Абсолютно изключваш. Към Търговище слънцето започва да изгрява и решаваш да се разтъпчеш из коридора, дори да се срешеш. Странно, но допирът с косата ти напомня за обещанието да поснимаш и се опитваш да хванеш бягащите поляни. Небето е нежнорозово, тук-там още се вижда слана (да, знам, че сме юни). Камерата не може да хване, та затова се постарах да запомня - оранжево, до него тъмно зелено и лилаво, после по-светло зелено и най-вляво много бледо жълтичко. Отзад някакви хълмчета и розови бебе-облаци. Тичаха нанякъде. Ама пак стуууууууд. Страшен. Дори и сресаните потреперваха.

ЖП гара Шумен. Въобще не помня да съм слизала от влак без скок. Цял живот това ми е било целта - да скоча от стъпалото на трена и да стресна всички кученца по перона. Ама не - слизам си бавно и очаквам студът да ме затрие окончателно. Вместо това - мед. Не липи, не топъл въздух, а мед. Задуших се. Все едно да дишаш чист гъст мед! И пак няма вятър. Само топъл гъстичък медец те обвива, капсулира и се чудиш как си живял толкова време далече от него. Вървиш уверено към автогарата и се оглеждаш в унес. Часът е шест и още няма автомобили - само ти и въздух. Плуваш из него, не - прорязваш го и се чудиш как може да си забравил такъв аромат!!! На гарата стоиш прав и се хилиш без прекъсване. Някакви ронбудници те гледат странно, ама може ли всъщност нещо да е странно на гара? Особено на шуменската…

В автобуса някакъв сяда върху теб и се опитва да разбере какво толкова се опитваш да снимаш. И като се сетиш, че цели 5 години си повтарял как мразиш платото като природна форма… А сега ти е мило и драго да го гледаш само! Напълно забравяш да снимаш! Някъде към Каспичан се усещаш и щракваш снимка на небето в няколко вида синьо, за които дори и руснаците нямат отделни думички. В Нови пазар се сещаш да скочиш от стъпалото и откриваш, че подухва вятър, мирише на липи, а кучетата покрай гарата са си същия цвят. Няма разлика между майка, баба, внучка… Има два пътя - 13- и 15минутен. Избирам дългия, щото чух, че градът бил попроменен и искам да изследвам центъра. Първо минавам покрай училището си. Обикновено като минаваме от там със сакове, мама ни разказва как тя е учила там и как тая трева, растяща на правоълник, преди е била място за дълъг скок. Един чичко хапваше от черницата в двора, точно както обичах да правя и аз 4 години. После минах покрай старото родилно, дето се е пръкнала мама и открих, че вече е жълто, няма ги розовите градини и дават някакви офиси под наем. Намерих РАБОТЕЩ фонтан, половината магазини си сменили предназначението, а абсолютно всеки от тях се мръднал с около два метра в произволна посока. Целият град е разкопан за смяна на тръби, черните платненки са бели, пресичаш улицата по дървени мостчета…

Първият срещнат познат е баба Дора. Новремето си имала домашно по руски да опишеш любимата си тьотя от блока и целият клас се е смял как е на руски нейният котарак Коколино (да, оня, дето идваше у вас по парапета на терасата). Знаеш, че са й правили операция и виждаш как е отслабнала, как още носи черно (не, оказва се, че не е заради овдовяването, защото единствената й друга роднина - сестра й, наскоро също е починала). Прегръщаш я, поздравяваш магазинера, когото незнайно защо от близо 20 години наричаш “бати Весо”.

Прибираш се и маминка ти отваря вратата. Не чуваш превъртане на ключ. Знаеш, че са те чакали. Черешова задушница е. Помагаш, кадите, правите чинийки за три къщи от квартала и закусваш. Днес ти е вече втори път, ама житце си е това - не може да се пренебрегне. Сестра ти я няма и апартаментът е странно празен. Празен, но не и тих. Целият блок кънти от детски викове. Бебоците, които помниш да пият от биберон, вече могат да тичат и вдигат града на главите си. Снимаш новата квартална котка с опашка като на катерица и спиш. Общо взето редуваш спане, ядене и дрънкане с маминка. Сестра ти все я няма, изнесла е и къмпютъра. Решаваш да си търсиш копчето на жилетката и перравяш всяко чекмедже, шкафче, кутийка, чашка и напръстниче вкъщи и откриваш единствено, че някой обезателно трябва да подреди. Хващаш се и изхвърляш милион стари тетрадки, дрехи, играчки, скъсани гривни, повредени хербарии… Намираш пискюл от шапката на първата си любов, пумпалчето, на чието червено диодче си чела под юргана, химикалката-маймунка, любимите парцалки, с които майка ти вече не иска да те вижда… За два дни не остава неподредено кътче вкъщи. Сякаш вече си далече от тия неща, оказва се, че доста от тях са позабравени, подаряваш любима касичка на сестра си (задочно), за да си държи там обиците, пъхаш вътре и едни свои обици (от изпращането в 12 клас са, ама защо да не ги носи лапето, аз в рамка ли да ги сложа???). Никога вкъщи не е било толкова празно. Препрочитш куп стари писма - от казармата, от Дамян, от Яна, от малките от Вършец, намираш рисунки от всяко дете, родено в блока ти, очертани мънички ръчички, пръстени от кестени, колекции шарени камъчета и голямата купчина календарчета, детските си опити да рисуваш “мода”, да пишеш стихотворения, тефтерчето с рецепти…

Вечерта две приятелчета ти цъфват на гости и заедно се търкаляте по земята в коридора, но вече не е същото - с удоволствие ги прегръщаш и слушаш историите им, но са пълни с непознати имена и не миришат на липа. Снимаш ги и тях и със сърцетуп затваряш вратата. Гушваш маминка и се чудиш къде си. На другия ден излизаш да търсиш определен магазин, но те до един са си сложили шапки невидимки и откриваш още едни фонтани. Прибираш се. Вече си имаш сестра. Снимаш и нея, може би защото на снимката мълчи и се усмихва. Излизаш да се видиш с приятел - едно поне не се е променило - чашите в кафетата още са очукани, всеки познава сервитьорките, барманът е бил училищният секссимвол или негов най-добър приятел, а ягодов шейк струва левче.

Няма път навръщане. Историята свършва тук. На някакво тяло може и да му е било топло във влака в обратната посока, може вечерта да е пило ромчета с чай в Шумен… но това е само материалнаат страна на нещата. Историята свършва тук - под кестена, където си правехте къщичка, а сега са сложили химическа тоалетна. Сестра ти те изпраща до средата на центъра все едно ще се видите довечера вкъщи на по салатка. Хващаш автобуса в последната минута и нямаш време да гушнеш маминка - само помахваш и обещаваш да се върнеш. Или да не си отиваш. Не знам разликата. Нещо остава там. Просто чак сега откривам, че съм го била оставила да ме чака.

* Звездичката значи, че още не съм сложила снимките. Когато успея да ги приложа, ще я махна.

———————————————————–

****, като се видим ще получиш първия си розов подарък. Не знам дали си очаквал такова нещо, но ти нося торба спомени. Все красиви. Толкова исках да споделя тази си страна с теб. Сега не само ще чуеш за нея, но и ще я докоснеш.