Чапек и Чапай

Много ми хареса как Чапек писа за улавянето на магьосник, та сега ще се пробвам да го изимитирам. Лирическият герой ядеше круши и едновременно с това разказваше, аз имам курабийки собствено производство и имам да разказвам за това как улових една камара балони.

Да речем, че аз съм Чапай. Да речем, че предната седмица не знаех за съществуването на Камбаните – Международна детска асамблея “Знаме на мира”. Да речем също, че Чапай беше лесно разпознаваем, защото беше изгорял като зебричка с ръкавки и два вида деколтета. А сега да се пресегнем за курабийка – ееей оная – пукнатата.

Мммм, кураби… камбаните са страхотни. Чапай припкаше със зеленото си потниче и бързаше да пипне всяко звънче – има ги толкова много видове… Някои бяха малки, малки, колкото 21 меденки с орехче отгоре, други бяха грамадни като за петорна доза арменски сладки. Ех, тия имена. Забравих да спомена, че Чапай е скаран с географията и не беше чувал голяма част от държавите, които сричаше по табелите, пък останалите не ги знаеше къде са. Добре, че с него беше Радо – богът на сладките да го поживи, който винаги е готов да ти каже какъв цвят е екипът на дадена държава, както и да ти снима пръстите върху някоя камбана. Ама го няма сега да види как се пресягам за поредното тестено топче.
Най ги обичам така – като дебели бисквити – хрупат ти между зъбите и ти оставят следа от канела по небцето. Та Чапай събираше колкото може повече слънце и то не само по деколтето си – твърдо беше решен да запомни това небе и жегата, и тревата, и звука на деца, тичащи да бият камбани, и насладата отново да държи скакалец в ръката си, и (тая ми се разтроши в ръцете) горските ягодки, и всичко. Пълнеше очите си с звуци, носа със слънце, ушите с трева…

Най-сладко от всичко си оставаше чувството, че на това място никой не може да го намери. Лежеше в зеленията и дочуваше някакви деца, но те бяха като оххх… оня народ, дето танцува и пее и лети и отива където си иска и повечето хора не могат да ги видят, но е на щастие да чуеш камбанките на краката им… питайте Екатерина Минкова… Ох, огладнях от толко мислене, ще взема оная там – голямата. После се премести на пейка, минаваха хора, ама сякаш не го забелязваха – просто някакви чуждоземни туристи. Кученца си лежаха на сянка и сякаш нямаха нищо против това зеленото с плитките да тича из парка им и да яде ягоди. Дали пък не са специални и кучетата? Сигурно. Не може да живееш сред постоянен звън и мирис на трева и да не си специален. Не може. Вероятно са принцове или рицари от таен орден, които вечер си връщат истинския вид, съвещават се, слагат нови езици на камбаните от подръчни материали, събират парченцата от балони, нашарили тревата и пият вода от чешмичката. Ех, чешмичката… Тея на Шаренкия от Слънчевия град нищо не са – чешмата на Чапай пускаше само вода, ама най-сладката, най-студената, най… най-мократа даже!

И тоя Радо (ще изям една изгореличка в негова чест)! Напълни водни балони и взе да замерва зелен Чапай! Чапай обаче хитър – облече си черно потниче и се втурна да отмъщава. Успя само с частта с втурването. Леле, как може да пада Чапай!!! А и какво е виновен той, че Радо е мекичък и балоните не се пукат, като го ударят?! Виж, за това колко от тях всъщност го удряха, виновникът го знаем, но ще го запазим в тайна. В момента той си пъха в устата цяла курабия (добре де, парви опити, щото курабията си я бива).

Чапай не знаеше накъде да гледа. Накрая избра да лежи на някакви острички неща и да разглежда книжка с картинки с Радо, опитваше се да го гъделичка с най-дългата трева на света и успя да си загуби герданчето. По едно време гората им се смееше как единият беше с лице към слънцето, а другият – с нелице и всеки си сушеше… мокрото. И пак камбани. Всяка с надпис. Имаше фигурки на деца за ръце, имаше корони, дракони, плетеници, даже и едно жълто пиле, кацнало на най-изтумбената част на грамадна камбана. Чапай гледаше повечето отдолу-нагоре, но нищо. Пак му беше много хубаво. На табелата пише, че е разрешено само на деца да звънят, та Чапай дрънна няколко пъти. Всъщност и той и кучетата знаеха, че е много по-величествено, когато знаеш, че камбаните могат да звъннат едновременно, отколкото като се протегнеш на пръсти, за да разклатиш някое почти ръждясало езиче. Да тръпнеш в очакване, да си представяш парка пълен с деца и камбанена песен, да “видиш” как и без това топлите метални куполи оживяват. Чапаева работа. Да се протегнеш за курабийка. Чапаева работа.

Чапай невъзвращенеца. По принцип това са извън земни, които попадат на Земята, но не могат да се върнат по своите планети и остават тук под прикритие. За ЧАпай принципите са други. Само там и само тогава той беше Чапай, който никога няма да се върне в града, Чапай, който се търкаля в еднометрова трева, Чапай, който нахлупил шапка бере ягоди, за да им нарисува салфетка. Днес Чапай го няма. Днес Светлина яде курабии. Защото тя дълбоко в себе си не е невъзвращенец. Тя живее на всички места, където се е усмихвала, живее във всички треви, които е нагазила, живее в няколко десетки сърца, някои – на кучета, живее в песни, в блогове, живее. Светлина принадлежи на целия свят. А Чапай остана там – тя със сигурност пак ще се върне при него, като при стар приятел, най-вероятно ще му занесе курабии или ще го запознае с децата си, но надали чувството, че са единни ще се повтори. Човек не може да е щастлив два пъти по един и същи начин. Макар че си струва да се провери дали оная курабия има същия вкус като предната.

Да имаш толко курабии и да не ги ядеш, за да можеш след 3 дни да пишеш за тях. Писателска работа. Да имаш най-хубавите снимки на света, но да не ги покажеш. Писателска работа.

Да си препечен като бабина ореховка и пак да се смееш. Светлинина работа. Радо също беше там. И той яде. И той се смя. И той помни. Тревата, де.

—————————————————————–

Янче, тая вечер ме накара да си мисля за това как искам да дойдете на Вършец. Искам да съм сигурна, че знаете пътя за моето вкъщи. Макар, че където и да сме, ще сме си заедно в мислите, харесва ми идеята, че има място, където да се намираме. Моля те – не забравяй, че рядко те будя нарочно. Аз всъщност съм много послушна.