Изпълнение на плана за манастира и Плана

Оказа се, че ми е много трудно да си опаковам щастието в думи. Много. Примерно вчера. Толкова да ми е било хубаво пък… Знаете ли… ще разкажа за това как се чувствам днес.

Днес ме боли дупето от мускулна треска и постоянно се дръгна. Обула съм 3/4 клинче и обстойно обяснявам на всеки срещнат, че съм ходила в гора и съм надрана и нахапана и кое точно ме боли (най-добре това става с разперени ръце и скачане). Надигам ръкав, за да се види как съм изгоряла и охкам, всеки път като се сетя за ръцете си. Сто пъти повторих, че съм като раче в период за смяна на черупката – мекичка и червена . На изпита по математика седя, седя и току се присетя за някоя детска песен или как припках надолу по пътеките. Като говорех за щъркела направо прегръщах колегите. Ама за калинки и пеперуди и дума не съм обелила. Всички  квестори разбраха, че имам подуто от ужилено на ръката. А снощи щях да пиша в блога, ама от пулене ме боляха очите и заспах .

А на какво се пулих ли?

• 21+21+6 черни пеперуди на бели точки;
• ееееей такава трева;
• на всяка трева минимум калинка;
• едни грамадни неща като глухарчета, ама не съвсем;
• стаааари грамаааааааааадни разперени дървета, готови да им измисляш приказки (за това – друг път);
• още калинки;
• голямо мокро със зелени растения на повърхността и два щъркела малко по-нагоре по вертикалата;
• сокол;
• намерена от Радо следа от копито;
• пилета с жълтозеленикави глави и жълтозеленикави опашки – два броя (пилета, де);
• грамадни високи неща – като лайкучка, ама с други листа;
• много смешни шишарки;
• хииииииляди пеперуди, които очевидно обичат да си намират цвета и да танцуват с него, а ако случайно той не е пеперуда, да кацнат на него и да си правят гимнастика;
• трънче от акация, което още ми е в десния джоб на панталона;
• босите глезени на Радо, влачещ се пред мен…

Иначе има тоооолкова много, което не мога да изкажа. Примерно погледът на Радо, докато опитваше пълнения домат или студения тоник от термос. Допирът на онова огромнейшесто дърво. Звукът на гората, докато лежиш със затворени очи. Гледката на сякаш безкраен коловоз в тревата. “Добър ден”-ят на минаващите билкари. Желанието да хвърлиш раницата и да се затичаш право през тревата (висока има-няма колкото изправена маймуна). Гъделът, докато се отъркалваш в постелката, за да я изравниш. Миризмата на топлината и камъните и всичко… Въобще не мога да обясня. А ми беше толкова хубаво. И днес не спирам да се присещам за това и онова. Мисля си за това как навръщане две танцуващи жълти пеперуди ни ескортираха (ама това бяха единствените жълти от хилядите, които срещнахме), как изглежда Радо с шапка, колко е хубаво да си гушнал кутията с курабии и да подскачаш надолу, песните, с които му досаждах, как се опитваше да снима една изключително пъргава калинка, пееща птичка, опушена София, небето с всичките листа и клони… Леле, никога не съм си мислела, че щастието може да е лепкаво. Верно, може слънцето да ми е поразмекнало черепното съдържимо, но доста вероятно е наистина да ми е харесало да съм потна и червена и да не мога да си свия усмивката. Радо беше прав – никога не съм се замисляла, че мога покрай София да скиторя и да си тичам и да ми е зелено и хубаво. Като гръм от ясно небе ми дойде всичката тая красота на Плана. И Дяволския мост, дет не разбрах кое му е дяволското. А пък манастира? Ухааааааа!

Кокалянски манастир “Свети Архангел Михаил”!!! Красота!!! Жалкото е, че само събота и неделя допускат външни лица, но нищо. Отвън изглеждаше също прекрасно. Има зидана стена, която обикаля няколкото му сгради и дръвчета с дървените камбанарийки. От външната страна има и чешмичка – е, вече не работи, но още си пази металното нещо, от което се пие вода.Не знам защо, ама покрай манастирите все едно нищо не се движи или поне го прави бавно. Чешмата е застинала в някакъв спомен за себе си, пилетата наистина пеят по-тихо (във Врачеш направо си мълчаха), даже аз не викам – истинско вълшебство тегне наоколо. Навръщане тъкмо си мислех, че по-прекрасно не може да става и сварихме портите отворени . Вътре една красота… алейка тип къдрава се виеше между цветни лехи, оградени с ниски ковани оградки, виждаха се чардаци с мушката всякакъв цвят, а стените бяха едни светли и… и сякаш всичкото слънце се беше събрало там да позлатява. Брех, страхотна работа. Не, не издържам – ще сложа една от снимките на Радо.

Е, не! Направо ми иде да скоча и пак да хукна нататък. От спомените настръхвам. Вече не помня от колко години не ми се беше случвало да гоня пеперуди под жарките лъчи, почти бях забравила какво е да спиш под короната на дърво, да не споменавам, че не бях виждала щъркел от толкова близо или пък такова струпване на калинки. Даже и мъъънички гнезденца намерихме! Пуф! Вълшебно!

—————————————————

Пращам поздрави на всички глигани и да внимават да не си докарат мускулна треска на опашката от гимнастика! Леле, леле, много е смешно да те боли дупето!