Четката, Уотсън, четката

Пииииии! То бива, бива… За местенето чели ли сте нещо? Ако не сте плакали, значи не е било истинско местене. Вече поне седми път го правя (сменянето на това-което-беше-вкъщи, както казва Моливчето Ани). Със страхотно отработени движения съм способна да си стегна багажа за час или два в зависимост дали сменям жилището или заминавам нанякъде за известно време. Мога да съм много организирана, въпреки че това ми отнема много-много-много жестове, мимики, жестомимики и най-вече думички. Мога да вися с часове на телефона, докато се уверя, че сестра ми ми е намерила малкото розово копче или пък да обяснявам на мама какъв цвят ми е новата раирана рокля с 5 цвята. Важно е. Трябва да си преобразуваш всчкия стрес в енергия, трябва направо да почнеш да летиш и да не сперш, докато не дезинфекцираш цялата нова къща, новото мъж, не се сприятелеш с новото съседско коте и не загориш една манджа в новата кухня.

Обаче… винаги има обаче… предава ме точно едно малко нещенце – четката за зъби! Ах, гадинатаааааааааа! Някак се свиква с това последната вечер да си легнеш и да знаеш, че имаш приготвен един чифт дрехи за утре, че няма да гушкаш плюшената играчка, защото отдавна е в сака, че по стената вече ги няма твоите картинки. По някое време даже успяваш да заспиш. Като бяхме малки мама постигаше това, като до късно ни гладеше дрешките за пътуването в стаята, в която бяхме легнали. До ден днешен миризмата на ютия предизвиква в мен асоциации за някаква голяма промяна, обаче и спокойствието, че всичко ще се оправи, че нещата още са подредени, че има факти, които никога не се променят. Само да ми замирише на гладено и веднага заспивам (това не го казвайте на бъдещия ми мъж по верме на спортните пъревства!!!).

С всичко мога да свикна. Ама не и с гледката на сутринта – влизаш в банята и виждаш строени четките за зъби с приготвени капачета или торбички и нищо друго – хавлията отдавна е прибрана, огледалото е измито… Нищичко! Само четки! После пораснах и започнах сама да се местя – ритуалът си остана същият – сутрин едва се сдръжам да не зарева, като си видя четката. Последното мое нещо за даденото място. Знам, че чантата ми има отворено точно едно джобче и е така натъпкана, че можше да побере само четката и нито един спомен повече.

Ако случайно съм спала вечерта и не съм ревала, после в автобуса ми се получава, пък оле-мале, ако съм с влак…

Ей на и сега – живяла съм в тайната квартира точно 46 дни, обаче пак ми е тъжно. Не знам защо. Знам, че отивам на по-хубаво място, знам, че най-накрая щепостигна поне приблизителна сабилност, знам, че от другия петък грижите ми много ще намалеят, а до края на месеца съвсем ще се кротна. И пак ми е тъжно.

Отначало не можех да понасям стаята – знах, че не ми е тук мястото. после посвикнах, дойде и Бюти… Един ден тя си отиде и пак ми стана криво. Супер е гадно да ти липсва някой. Колко пъти ми се случи да усилвам музиката от копчето на колонките и да поглеждам дали не съм стреснала котето в съня й, само за да открия, че тя вече не живее при мен…

Сега ми е тъжно. Снощи уж се сбогувах със стаята, ама си знаех, че ще се върна, за да изчистя – не беше никак трудно, пък и в 4 сутринта така ти се спи, че даже нервите по местенето не могат да ти отворт очите. В градския автобус мислите ми все се въртяха около това, че вече няма да минавам през тоя завой за работа, повече няма да виждам на Радо колежа от тоя ъгъл, поне не като местна, а като случайно преминаващ гост…
Даже мълчах.

Оказа се обаче, че ще се местя най-рано утре. Понеже вече всичко ми е опаковано, използвах вечерта, за да изчистя стаята. Вече изглежда сякаш истинско момиче е живяло в нея и се е грижило за нея и я е обичало. Наистина се постарах. Изобщо не бързах да приключвам. Измила съм подовете, изтупала съм, даже съм измила кошчето за боклук и огледалото. Е, през това време си смазах един пръст и си разбих коляното, ама по-добре така, отколкото да не знам откъде са ми синините.

Не, не знам какво ще правя утре. Пак ще се събудя и в цялата стая ще сме само аз, саковете и четката за зъби. Ще се събудя, само ако заспя, де. Първа смяна съм. Днес също бях. Следавщият ден пак така. Няма да издържа без сън. Знам. А после има изпит. Обаче как се спи така? Ютията ми е у Жени, пък и е трудно да спиш и гладиш едновременно.

Голяма съм, лигавя се в момента. Доста пъти вече съм се местила самичка и съм изкарвала последната си нощ някъде самичка. И сама съм се събуждала. И сега не е по-различно. Дали някъде не се води списък с местенията ни? Нещо като емоционална трудова книжка? Светла се е местила 11 пъти, чувам. Още има страх от точно това.

Дали пък няма да започна да се плаша и аз от промените? По-скоро от смяната на средата, където мога да съм себе си и нищо друго, да си завивам жълтата тениска=пижама под чаршафа, да ям с крака на масата. Ммм, то като гледам… май и сега си се плаша. Има едно човече, което никога няма да забравя. Просто звъннете на каспичански телефон 3438 или 3834 – зле съм с цифрите. Беше казал, че когато съм най-нервна, се смея на себе си или пък ставам хипер активна. Никой не можел да разбере, когато съм нещастна. Не съм го бла позволявала. Е, май е така, ама не го правя нарочно – по-скоро това е част от опита ми да се самозаблудя, че ми е добре.

Снощи не си прибрах четката, ама днес я скрих надълбоко в багажа. Сега ще я виидм как ще ми разваля настроението!

————————————————————–

Яна има Интернет, точно когато аз нямам. Защо историята се повтаря???