Първо да кажа, че тази публикация не бива да се чете от Радо. Мислех да го заплаша с нещо, примерно да не му готвя тиквички, ако разбера, че е прочел, ама ясно е, че няма да проработи. Просто разчитам на него. Радо, наистина пропусни тая публикация. Не искам. Не и сега. Не я чети.

Яна, ти можеш ли да ми обясниш как направи точно тоя номер? Пак ме хвърли в музиката. Знам какво са съвпадения, ама някои неща са си четене на мисли и това си е. Как да ти кажа… дали щото аз те обичам, дали щото ти също си душа човек… дали просто щото понякога ти търпя настроенията… свързани сме някакси.

Така, след краткото описание, което ще се вижда на главната страница… как да го кажа… бе, трябва да си обоснова поне малко горното желание. А ми е трудно. Може да е щото напоследък с Радо водихме едни разговори и е вероятно той да си помисли, че сега компенсирам или се подмазвам или пък че е една от онези мои глупави идеи. А не е. Не знам как да го обясня. Ама не е. Няма начин и да докажа, че мисълта е стара, толкова стара и толкова време съм се колебала… на никого думичка не съм обелила. На ми сега – ей затова трябва големите неща да се споделят, трябва да има писмено или друго доказателство, окето да може да подкрепи всяко мое твърдение. Ама… нъцки :|

Даже не знам откъде да подкарам нещата. Дай откъм опашката, че и без тва тия дни съм опак човек. Ако не стане, ще пробваме пак.

Яна ме тагна в новата си игра. Твърди, че идеята била стара и открадната и не знам какво си, преди да я пусне ме пита и в кюто дали е добра идея, ама не ми сподели правилата. Аз веднага казах, че щом на нея е интересна, значи има смисъл да я пуска – това си е  нейният блог. Като я видях, ми идеше да се гръмна – ма тя напарво ми чете мислите. Същата седмица си бях говорила с класния за това как ми е време да си измисля епитафия – нали съм самозван поет и/или философ… Даже заедно умувахме за рима на „мързел“, щото ако изобщо нещо ме убие, това ще е.

Била съм 11-12 клас, когато прочетох, че Александър Македонски искал да го погребат с ръце ръзперени, за да се знае, че си отива от тоя свят с празни ръце. Още тогава си мислех какво послание искам да носи моята смърт. Сега знам – животът е тоя, който е смислен и който може да остави нещо за поколенията. Както и да е – красивата смърт си е красива и толкоз! Даже съм драскала по тоя повод.

Ей на – днес непознати колежки от работата си говореха за това как
искат да ги погребат – никоя не искаше да я заравят, искаха кремация и да им разпръснат прахта на определени места със символично значение за тях самите. Казаха и че в България така не може, щото урните ги погребвали. Шашава работа. Аз пък се надявам, като ми дойде моментчето, да има какъв орган да даря насам-натам и как дебели лелки пеят госпъли над затворения ми ковчег, покрит с купища полски цветя (затворен, щото вътре ще е останал само мозъкът ми – всичко друго не е амортизирано)…

Целият тоя увод и увод на увода е за това, че…

Ми не искам да си публикувам мемоарите. От бглог вече искаха да публикуват сборни сборници ( ;) ), ама аз не се включих. Смятам, че блогът ми е доста близо до мемоари, както са на Кеклето дневниците. Също така искам един ден децата ми да ми отворят блога и да се запознаят с всичките ми аз (е, не е нужно да виждат, че рисувам като второкласник). Обаче определено не мисля, че ще има полза от това приживе някой да ми издаде мемоари – все едно по-смислени, важни, интересни неща няма да ми се случат вече, затворена е вратата, хлопната е страницата, отрязани са квитанциите. А за ползата… ми нали трябва да съм го изживяла докрай тоя живот, за да има смисъл за някого – да му бъде за пример (лош или добър), бе, бива ли приказката да си няма край, айде не приказка, басня да е, че те имат хем поука, хем не винаги свършват с ядене, пиене и броене до три.

Та, да обобщим – мои късчета живот ще се публикуват, само след като ми е свършил животът. Освен това очевидно няма да ги публикувам аз. Тука опираме до друго нещо, което си мисля поне от 4 години насам – претеглям какво имам и кое на кого искам да завещая. Та надявам се да се спомина след като са гарантирали авторските ми права на блогер. Тогава ще си подаря=завещая правата на Радо. Да – за мен той е най-подходящият човек, който да реши какво да се случи с тоя блог (щото други видове живот няма да пиша, винаги ще съм си автор на блог, но самолюбието им не стига до там да правя от живота си хартиенопечатно изкуство).

Радо, някой ден ще получиш пимо от моя нотариус, което ти дава право да публикуваш, триеш или каквото си искаш тоя блог. Дотогава, надявам се няма да си прочел тая публикация и ще си имаш същото мнение за мен. А защо точно ти ли? Историята е дълга…

Рожден ден на Габи. Правя намек на Кал, че не ми чете блога. Той отговаря, че чете, ам ане коментира и ме пита дали съм недоволна от нещо. Аз първосигнално отговарям (ама ей така – през цялата маса диагонално), че не мога да искам от тоя блог повече, защото той вече си е преизпълнил очакванията – даде ми Радо. Да – с него се свързахме посредством туй Жълтурче и направо не знам на кого и какво ад благодаря за това. Господ, съдба, късмет… не знам. Ама съм много благодарна. Толкова.

Яна, отговорих ли ти за мемоарите, щото сега мисля да предизвикам някого? Искам да чуя истината, само истината и нищо друго, освен истината от зелената вещичка Нуша :)

————————————————————-

Цяла седмица ще бъда нощна смяна – от 12 до 8 :)