През гори, полета, хей ура, ура, ура, вей се , вей се, вей се знаме на мира…

Ако щете, вярвайте, върнах се :)
Ако щете, страхувайте се.
Защото не спирам да пътувам.
Или защото съм си аз.
Или от себе си.

Ако щете, пейте и пийте :)
Ако щете, недейте.
Защото аз имам поводи.
Или защото вие ги търсите.
Или пък защото вече не.

Бях си вкъщи. Прескочих замръзналия Балкан и се прибрах. Направих и невъзможното, за да се прибера 3-4 часа по-рано.
Бях си вкъщи. С първо, второ, трето, десерт. С камината. С телевизора. С мама и тати.
Без интернет. Без телефони. Без колеги. Без часовник.
Подстригах баща си. Обиколих магазините с мама. Готвих на печка на дърва. Заспивах върху книгата, събуждах се с дистанционното. Водата в тръбите беше замръзнала. А аз – не.
Зачетох се в мъничкото листче на вратата на най-забутания магазин на света. “Феникс”.
Двайсетина часа по-късно насред полето се показа сграда с огромен надпис. “Феникс”. Трябва да е било някъде между Своге и Владо Тричков. Знам. Страшно съм конкретна. Днес са ми намерили блога по “кокошки poroda feniks”. Сега всичко е ясно.
Ще трябва да напиша нещичко. Нещо кратко, точно и ясно. Нещо. Нали обещах на Астилар. Нали трябваше да позволя на книгите, които докосвам, да ме докоснат. Дръжте се сега. Започвам. Три. Две. Едно. Наведи се. Изправи се. Лети!
————————————————-
Ще ми се, ще ми се всички да отговарят така.

---