Тук съм, нищо че ме няма

Е, не! Чак такава простотия не бях правила досега.

Толкова съм заета с нея, че чак нямам време да седна и да я дефинирам.

Свят, знай, че до седмица се връщам и направо ще те изумя! Смятам, че е крайно време Цялата тая моя шашава енергия да се впрегне в нещо красиво и полезно и знаете ли какво? Успях. Задвижен е огромен механизъм. Остава да разберем дали ще изляза цяла.

Ще ми се да изкрещя на всички какво става с мен. Ще ми се да има изумени, хълцащи, припаднали, да има прехапани езици и оскубани коси. Не би било лошо и просто да си трая още две седмици и после да се похваля с резултатите. Ама де толко търпение в моята шефска глава?

Добреее… Започвам.

Тук съм. Полужива, но тук. Не се сещам за много моменти в живота си, когато съм била подложена на чак такова физическо натоварване, нито пък ми се е случвала чак такава психическа тежест върху каската. Обаче напоследък успявам. Не знам как, но се държа. И най-забавното е, че сама си причиних всичко. в-с-и-ч-к-о.

Записах два курса задочно за една година. Само дето ходя и на работа, та ми се събират изумителните 5 до 6 часа съм на всеки 50 часа будуване. Гръбначният ми стълб вече има форма на тройно ес, щото двете не стигат за спане на местата, на които бях. На това отгоре един симпатичен шишко ми е направил графика така, че карам нощни смени с едно обучаващо се момиче-полуидиотче и ако имам късмет, отговарям само на 398 въпроса на нощ и дори спя по 20 минути.

До две седмици трябва да се изнеса от последното вкъщи и да се нанеса в ненамереното засега ново вкъщи. Пак ще сме трима. Имаме си избран квартал. Този път ще искаме необзаведен апартамент и ще си построим наш си свят. Свят на надуваеми легла, сглобяеми шкафчета и чаши за еднократна употреба. Свят, където ще искам да се прибирам всяка вечер. Свят без хазяи и свят без служебни разговори.Свят, в който се излягам и чета книжка. Свят, в който новата аз ще има хиляди възможности за развитие.

Обещах си едни работи, обаче за тях… друг път. Напоследък имам много за казване. Наистина много. Соу даз Божката.Избиза, че анистина това, което не ни убива, ни прави силни. Силни, но по един специален начин. Моето изпитание ме приближи до онова, което отдавна исках да бъда. Сега в мен има повече Светлина и по-малко други. Не знам как да го обясня. Отдавна разчитам на себе си, отдавна съм си доказала, че мога да се доверявам на себе си, обаче сега се (на)учих да се се уважавам. Да отказвам, да избирам филия пастет пред два часа лекции по класическа теория на автоматичното управление. Вече знам, че съм важна. Не за другите, аз съм важна за себе си.

Когато се подложих на това огромно изпитание, не ми и беше хрумвало, че ще има такива странични ефекти. Знаете ли какво е две седмици адреналинът ти да чупи всякакви рекорди? Знаете ли какво е да си в леглото, но да не можеш да заспиш, защото мозъкът ти отказва да спре да мисли? Или да буташ количката на любимо същество с ясната мисъл, че искаш да се засилиш и дружно да полетите?

Така де. Тук съм. Може и да ме няма видимо, но съм тук. Нощем се случва да се плъзна в някой блог, да се поусмихна, денем успявам да хвана по някого из месинджърите, усмихвам се и бягам. Спокойно. Пак ще ми проработи компито, скоро очните ще свършат, новата ми къща ще е факт, ще се върна. По-скоро… ще изляза на светло.

До нови срещи, аз :)

---