С аромат на рози…

Отдавна се каня да разкажа за нея. И все не намирам думичките. Трудно е да опишеш нещо едноверменно толкова битово и толкова магическо. Тайната градина. Кътчето, което знае кога се нуждаеш от нов цвят, от малка усмивка, от припомнен полъх, от танцуващ слънчев лъч. Специална е тази градина. Крие се. Не всеки може да я види, да я усети. Ако я търсиш, непременно няма да я намериш. Странно е. Да. Съществува нещо, което успешно се бори с моето любопитство и ме кара да го чакам, чак докато го забравя и/или отново се нуждая от присъствието му. Съществува нещо, за което дори аз нямам думи.

Моята градина.

През януари беше калното място, което избягвах. Един ден се прибирах и открих, че ме чака алея от зюмбюли. Ей така. Насред пустошта и градските купчинки прах бяха изникнали уханни едри зюмбюли. Постепенно се скриха и пак навлязох в релсите. Този път на излизане видях момина сълза. Много! После се разкри и на съквартирантката ми. Погледна през прозореца и видя огромно дърво, цъфнало в бяло. Цял ден минаваше през стаята ми, само за да си го погледа. Поне милион пъти ми обясни как иска да го снима. На следващия ден дървото вече не беше нито огромно, нито бяло. Никой друг не го беше видял.