Моля

Искам да ме прегръщат.

Не искам да се оплаквам, просто искам да ми е топло.  Да лежиш до мен и да чувам как дишаш. Да чувам как не дишаш, чудейки се дали да ме целунеш. Изморена съм. Да. Дори аз имам умора. Това ми е диагнозата . Чиста умора. Виждаш го. Не може да не виждаш как ми се менят настроенията. И стига се самообвинява. Достатъчен си ми. Съвършен си дори. Нямаш нищо общо с умората ми. Освен, че знаеш как да я премахваш.

И ти обещах. Няма да позволя да ме видиш плачеща. Достатъчно ми е, че по никое време хващам такси към вас без да те предупредя и се мятам в леглото, неспособна да заспя. Неспособна да спра да мисля. За глупости. За работа. За всички онези неща, които не заслужават да са в нашето легло.

И не искам да ти тежа. Моят начин да обявя война на умората е да тръгна на път. Ще се смажа от пътуване. Ще съм инкогнито, ще стоя заключена в квартирата и ще си пиша домашното. И ще чета книжка, естествено. И ще се напия с Дамян. И ще го прегръщам. И ще съм отново на 15, когато най-големият враг е мама, а най-страшното предизвикателство – контролното по география.