О, добре ни е

Обещавам да пиша. Имам нужда да пиша. И много неща за писане. Защото цяла седмица не пипнах компютър. Стоях си вкъщи и си мислех, возех се във влак и си мислех, после автобус, такси, и хиляди пъти вкъщи. Всичките ми вкъщита. Отдавна не бях изкарвала толкова време с мама.

Бъбря си десет минути със сестрата  и към края чувам:

- Како, аз май съм болна. Боли ме гърлото. Дай ми мама.

Подавам телефона и падам шокирана:

- Ало, Вики, болна си, нали?

Ей така :) По гласа я позна. Аз мога и цяла седмица да си говоря с малката и пак няма да усетя дали й се спи, дали я боли ляв крак или дясна ръка. Но аз не съм мама.

Има го и обратното. Покрай нея аз винаги ще съм дете. Само трябва да я наближа и загърбвам последните 5 години от живота си. Връщам се право в пубертета, когато се ядосвам лесно, когато се заяждам за глупости, когато не искам да слушам мама за нищо. Но пък и тя не помага :) Дребнаво или не, дразня се, като ми кажат “Извади супата от хладилника, сложи я на котлона и го включи”. Вероятно може да ми се има доверие и вместо упътвания може понякога да ми се дават заръки :) “Стопли супата” може да се окаже нещо изпълнимо за моята млада персона.

Добре. Може “пубертет” наистина да е измислено понятие. В такъв случай вероятно е по-правилно да кажа, че покрай мама съм нервна и избухлива. Раздразнителна. Понякога направо отвратителна.

И това, което направих, не може да компенсира тоя факт. Мама се разболя на рождения си ден и само аз бях там. Удължих си отпуската, спях в нейното легло и изгледах всички филми на света. Никаква помощ не бях, но пък няколко пъти я бих на крави и бикове и й препоръчах хубави книжки. Днес тати трябва да се е прибрал. Дано всичко е добре и тя скоро оздравее.

Сложно е да живееш с мама Госпожа Петрова. Има си своя чар, но безопасната доза си остава веднъж месечно.

 

---