One legged perfection

Първият ден с изкълчено-разтегнат крак е съвсем обикновен. С една дума – скучен. На втория вече се налага да правиш малки раздижващи кръгчета из стаята, нищо че цяла нощ е висял на високо. И не се разминава есемесът до шефа, че кракът ти не работи, но все пак ще се опиташ да идеш на работа. По някое време. За сметка на това откриваш някои от прелестите на офиса, като отстъпването на място в асансьора и приплъзгането на болен крак по гладък под.

С тези открития идват и другите – паветата могат да причиняват ужасна болка, хората могат да те гледат 1) с почуда или 2) с презрение, но никога със съчувствие, автобусите не са направени за куци пътници, метрото има хиляда хиляди стъпала, Мили знае начин да куцаш без да си личи, капучиното нищо не лекува. За разлика от времето.

На третия ден вече си овладяла патешката походка и нищо не може да те спре от изпълнението на плана. Нито тоталната липса на билети и талончета в квартала, нито изчезването на единствения банкомат, работещ с Пиреос, нито 13минутното закъснение на автобуса. В уречения час си на автогарата, посрещаш мама, съпровождаш я до където трябва, умело подминаваш таксито за 3,99 на километър и стигаш в офиса с точно 15 минути закъснение.

Четвъртият ден не е интересен, защото вече можеш да стоиш на един крак, при това на десния. Може и да боли, ма поне знае кой е шефът. Пък и след всички разгрявки, на които си го подложила, смее ли да не слуша?!

На петия нищо не може да те победи. Това подлези, музеи, молове, пазари, Божидаровци… на бас, че до няколко часа дори няма да си спомняш, че си спала в автобус и си си прецакала крака. И че си вървяла по глупавите павета със сълзи на очи. И че не можеше да клекнеш да си дръпнеш ланкабела.

Петте часа правене на мартеници са нищо и ако не беше гръмнала крушката в кухнята, сега нямаше да пишеш публикация, а щеше да миеш чинии. Добрата новина е, че остана да направиш още толкова, ама утре :)  И че си намери нова музика :)

---