Сладки, сладки релси

Сто минути телефонни разговори. Сестра ми има рожден ден и трябва да бъде entertain-вана. Маминка има лоши изследвания и трябва да бъде успокоена. Майка ми ще готви коприва и трябва да бъде поздравена. Баща ми може да не си е вкъщи за Великден и трябва… да се преструваме, че такава вероятност няма.

Сто минути, през които ми разказват за теменужките в градината, поредното събиране в пенсионерския клуб, вицове, лекции, преподаватели, как голямата братовчедка щяла да доведе своя Джон в България и как малката се разделила с нейния (не че знаех за него) и сега се хвалела, че й се повишили оценките…

На всички им се случват разни неща. Много неща. Мен ме питат как съм. Ами добре съм. Щастлива съм. Нещо интересно? Ново яке, френски кюфтета и ъъъ… това е. Какво ще правя утре? Същото като днес. Или ще си занеса чантата на ремонт.

Клаудио ме пита защо не си търся приятел. Ами защото не мисля, че в момента ми трябва. Ако някой ме намери, няма да го върна. Обаче… аз? Едно, че не знам как се търсят мъже, второ че и така си ми е добре. Скоро ще отворя сборника, ще реша няколко теста, ще ида да кандидатстудентствам, ще ходя и на работа. Просто не виждам нужда в картинката да добавям и мъж.

Ежедневието ми не се е променило. Сега върша същите неща, които вършех и през Калояново време, само дето и се наспивам. С неговата пижама. В усмихнати релси съм.

Интересно ми е дали трябва да изляза от тях, за да се сетя да си взема момче. Е, поживем, увидим.

Засега няма да сменям посоката. Всяка събота съм леля, в неделя спя до късно и правя каквото си искам, а през останалите дни ставам мааалко по-рано и пак правя каквото си искам. Станала съм Божката :)

---