Ентусиазмът е болест

Може и да има нещо хубаво в това, че всичко, което правя е с много ентусиазъм или по крайна наложителност. Сигурно съм смешна, красива, заразителна, плашеща, когато се развихря… да пренареждам някоя папка примерно.

А може и да няма нищо хубаво. Защото не пипвам нищо до последния момент. Чакам да ми дойде меракът. Веднъж дойде ли, добре, ама пък ако вземе да пропусне…

Предполагам, че не е нормално. Много хора работят, защото работят, защото някой друг работи, защото трябва да се работи, защото трябва да се правят, че работят, защото са гладни. Аз имам дни, в които работя, само ако много ми хареса задачката. През останалите 7 часа и половина ентусиазмът ми стига само да намеря работа на тези, които не се нуждаят от такъв, за да работят. А се случва да ми кажат да свърша нещо аааадски трудно/скучно/досадно/ненужно, пък да везме да ме тресне ентусиазъм по носа и да го свърша за отрицателно време.

Не, това не звучи като хубав навик :) Особено, след като изкарах една безсънна седмица над последните две книги за Краля-маг :) Или пък след като 5 часа попълвах новия си рецептурник. Или като се захвана да си пренареждам букмарките. Или като разгледах 6 сайта с теми за Файърфокс, особено 200 страници от единия :)

И съм ужасно досадна. Ти ми покажеш песен, аз разцъквам всички наоколо, търся текста, карам те да ми преведеш примерно втората песен на същата група, после ти казвам, че нищо не ми е харесало.

Ако навремето бях проявила същия ентусиазъм в да речем… уроци по танци, сега нямаше да съм мома :)

Не бе, болест е, честно :)

---