Манджа с грозде

Днес един напълно непознат ми каза, че не съм уверена в себе си. Първата ми реакция беше да си помисля, че това е обидно и дори му отговорих, че съм. В много сфери от мижавия си живот съм успяла да постигна, каквото искам и съответно има много неща, които съм уверена, че мога да върша и то хубаво. От друга страна… определено не винаги съм така. Гадно е първото нещо, което хората виждат в мен, да е неувереност и тайно се надявам просто той да е изключително надарен пророк или да е стрелял насляпо.

Обаче знам как да си помагам, знам как да се контролирам, как да се мотивирам. В момента имам огромна нужда точно от това. Изживявам кризата на възрастта на майка си като своя криза на личността, най-интересният батко за последната година изтърси, че не е редно да се виждаме (а е достатъчно интересен, за да искам да ми е дори друграче), любимото дете Клим ме светна, че е стерилен и че иска нещата около него да са стерилни (особено етикетът на масата), а мен мисълта, че смята неестествеността си за естествена, ужасно ме плаши. Да не споменавам, че едни хора около мен са дотолкова свикнали с работохолизма, скоростта и.. куртоазията ми (или май милостта), че ме правят на луда.

Прочетете остатъка от публикацията »

Изпит

Някъде из рийдъра четох за хора, които са гледали пиеса за това как не познаваме родителите си като личности. Аз за всички родители нямам много за казване, обаче си имам двама свои. От една страна баща си, който вярвам, че познавам добре, и от друга – една майка, която напоследък откривам, че не познавам. Дали тя е решила, че майките трябва да се държат така и така, да казват това и това, да носят това и това… и така е скрила себе си от нас, дали ролите, преструванията и нагажданията са започнали преди да стане майка… ясно е, че не я познаваме истински.

Обаче ето, дойде моментът, когато тя реши, че може да спре да прави каквото се очаква от нея и да започне да прави… други неща. Не  съм сигурна дали те са наистина това, което тя иска, но определено се разминават с нашите очаквания. Ако моята грижовна, леко параноична, доста наивна и вечно недоволна майка е измислица, някакво изкуствено същество, което истинската ми майка е счела за нужно да ми осигури… ами, не ми е добре. Не съм щастлива да открия, че някой е поставил живота си в зависимост от моя и то без да ме пита, не съм. И съм още по-нещастлива да видя как този някой сега прави всички неща, които не харесвам. Прочетете остатъка от публикацията »

Външността лъже

Наистина посрещаме по дрехите и това още по-наистина ни пречи. Защото е лесната част. Преодоляването на първото впечатление и изграждането на малко по-реалистично мнение не са по способностите и желанията на всеки, да не говорим и че понякога просто няма време. Виждаш един човек, не харесваш строгия му вид или накапаната блузка, изкарваш един припрян и сух разговор и продължаваш към следващия човек с дрехи.

Аз съм живото доказателство. В момента съм заобиколена от хора, с които преди 5-6 години не бих общувала. Една строга лелка всъщност ми е много приятна, момиченца, облечени в черно, други, облечени като кифлички, трети пък говорещи със сложни думи, запълват почти всяка моя свободна минута с усмивки, да не говорим, че съм хвърлила око на батко, който носи костюми. Не винаги ми се получава, все още съдя за хората първо по техния вид, но поне успях да си наложа да внимавам и за останалото. Не ми се мисли каква шарения ще се получи, ако се съберат на едно място всичките приятни хора, които познавам, но и не ща всичките да ми станат еднакви. Ако всеки тръгне от мисълта, че не иска да е заобиколен от клонинги, може и да започне да дава шанс на твърде силно гримираните кльощи или пък на сервитьорчето в китайския. И да намира хубави хора. Прочетете остатъка от публикацията »

Официално признавам пролетта за настъпила

Удариха ме едновременно пролетната депресия и пролетната треска. Който си мисли, че не е възможно, не е виждал ПМС :)

Депресията се изразява в тотално нежелание да си чистя къщата, да пазарувам, да се смесвам с големи тълпи, както и в прозяване и упорито немислене за неща, по-далеч от другиден. За сметка на това треската вече трети ден ме праща по паркове, прескачам локви, наизвадила съм си пончотата, нося отворени обувки с шарени чорапи, взех си няколко тениски и… отново ходя на пазара. Предния уикенд си навих рулца от тиквички, гощавах един колега с доматена салата и мусака с грах, вечерята ми в четвъртък се състоеше от праз и ръчен хляб, а днес… днес имам копривена супа и яхния леща :)

Прочетете остатъка от публикацията »

Добре, вече съм крайно самичка

Нямам идея  как се чувствам. Малко изморена, малко изумена, малко предадена, малко тъжна. От всички глупости, които менопаузираната ми майка можеше да направи, тя си избра да избяга. Да зареже живота си и да се преструва на някой друг. Вместо като нормален човек да се радва, че е със семейството си, тя избяга. Е, аз съм сигурна, че бягството е само на разстояние и че никога няма да може да се откъсне от старите си навици, но също така съм и сигурна, че е грешното решение.

Жената, която не може да издържи 20 минути в чисто нов и полупразен градски автобус в София, ще се пробва да получава  заплата за гледане на дете в Лондон. Без да знае езика. И без в живота си да е стъпвала в метро, да не говорим за многоетажно. Жената, която вървеше приведена след Божката, защото се страхуваше, че може да падне, сега ще поеме отговорност за дете в ситуцаия, в която тя няма да е в състояние да се грижи дори за себе си. Прочетете остатъка от публикацията »

А на мен ми се присмиват

Каква е тая масова загриженост за Япония? Не схващах защо  толкова хора се юрнаха да тъгуват за Хаити, сега съвсем. Днес един даже реши да псува, възмутен от поредния избухнал реактор. Аайде, де! Кого лъже? Всеки месец има протести, засягащи неща, които са му под носа. Застрояват планината, морето, слагат ДДС на книгите… Защо не се възмути от нещо, което му е близко? Защо не си мръдна пръста поне веднъж?

Защото е дребно човече, което никога на никого няма да пожелае да помогне, но отчаяно се страхува за живота си, защото дълбоко в себе си знае, че още нищо не е свършил, знае, че зад него не стои нищо смислено. Или пък си мисли, че е голям и важен и че само общопланетна трагедия би трябвало да го вълнува.

Дали пъзльо или позьор, не е той човекът, който ще ми се присмива на мирогледа. Ако на 22 съм приела, че ми е добре, че ми е било достатъчно добре и че рано или късно ще се мре, добре. Ако не се трогвам от масови разрушения и смърти, ако големите неправди не ми правят впечатление, това е защото съм видяла/научила достатъчно, че да бъда спокойна. Всичко е за хубаво. Накрая всичко ще бъде наред. Всичко е със смисъл. Нищо не е твърде важно. Всичко минава.

Сега… и аз понякога се ядосвам, но общо взето гледам да вървя напред с главата. Пък ако някой много ме вбеси, имам си блог :)