Мили мои, реших вкупом да ви утеша. Не, не съм умряла или отслабнала. Само съм в отпуска. След 7 часа ще  се събудя, ще прибера пижамата в сака и тръгвам за Нови пазар. Имам стотина причини  да искам да ида и към 100  – да не искам. Обаче обещах. На много хора и на себе си.

Нямам никакви планове. Ще поседя вкъщи поне седмица, защото искам снимки, подписи, печати, международен паспорт. И да прегръщам Дамян. Не е зле да мина и при Кеклето, че пропуснах и нейния рожден ден и тоя на малкия шемет. Забравих как се стига от Шумен до Казанлък. Не ме интересува. Имам телефона й.

Не искам никакви планове.  Искам да си лягам без да се чудя за колко часа да си навия алармата. И да излизам навън без телефон. И да не ме болят глезените. Много съм стара.

Нищо. И К. е стар. Освен това е и хубав. И другият К. е стар. Той пък е мил. Сигурно е най-добрият баща на света.  А един още по-друг К. е гей. И има да наваксва с пропусната младост. И наваксва.

Радавм се, че не съм сама в старостта си. И че К. (онзи-третият) се завърна в живота ми. Невероятно е отново да имаш момче, което обича да прекарва времето си с теб, невероятно е спокойствието, че си абсолютно равна с някого и че полът ти е без значение. Наистина бях забравила колко обичам момчетата. Не мъжете, а момчетата – онези, които имат скайп, тетрис и пасианс и които могат да се смеят колкото и на каквото си искат.

И К. бях забравила. А той помни някои от стихотворенията, които съм му писала. И колко успокояващо ми действа да си играят с косата ми.

Малкият К. (номер едно) е пораснал. Не рабрах как, той пък не разказва, но е пораснал. Интересно е и красиво. Пък и дава надежда, че може и аз да успея. Щото засега съм само стара, но не и пораснала. С изключение на стъпалата ми. Вече нося 38ми номер.

А К. е страхотен. Помогнах му да си намери нова работа – същото заплащане, по-малко работни дни. Заслужава много повече от това. И мисля за Коледа да ида в Израел да му кажа някое здрасти.

Айде. Стига съм досаждала. Бъдете спокойни – най-накрая ще си почина от планиране. И ще дочета Шута :)

Чаос :)

И не само заради Колдплей и не само заради публикацията…

Изхвърли ме от живота си.  Изхвърли ме токлокова грубо, колкото можа. Провали се като мъж, провали се като приятел, даже и като обект за омраза се проваля. Презирах себе си, смеех му, се че е глупав, прощавах му, че е груб, пак презирах себе си. После се сетих, че щом съм го намеирла, значи такъв съм си го търсила. И спрях да се презирам. Спрях и кусури да му търся.

И уж заживях.

Докато не ме хвана безкръвието. Ако съм болна от бебе, да му простя ли? Не! Или пък да? Не, по-добре не. А ако ми има друго, да му кажа ли? А, не, предпочитам бебе да е.

Казах му. Минах и през лекар. Нищо ми нямало, да съм пиела хапчета за 60лв (с прилежащите мазила и всичко), до седмица всичко щяло да е добре. И това му казах. Написах.

Сигурно не му е хрумнало, че в един и същи момент съм загубила нероденото (даже незаченато) дете и съм си отдъхнала. Цял месец тревоги и безсъние, за да прочета неговият супер-дупер смислен смс – :-)

Разбрах, че напразно съм се тревожила и си позволих да си поплача, да се отпусна най-накрая. Дори да си помисля за ново момче. И изведнъж…

Всичко отначало. Хапчетата никаква работа не свършиха. Нови три седмици. Нови „да му кажа ли?“. Този път реших, че не заслужава, че няма защо да го допускам толкова близо. Пък и вече го бях блокирала в скайп, айсикю.

И край. И това мина. С адски болки. Никога досега не съм викала така. В 2 през нощта не се сетих за Яна, не се сетих за Мили, за майка си. Единственото, което ми хрумна, беше да му звънна. Нямам никаква идея защо. Свита на кравайче, плувнала в пот и суупер уморена, го набрах. От другата линия. Тази, която се надявах да няма записана. И нищо. Виеше ми се свят, докато слушах празните сигнали, а после бързах да изключа преди гласовата поща да запише охканията ми. И пак. И трети път.

Така и не вдигна. И никога няма да вдигне.  А аз все си мисля, че никога няма да се върна.

У

нас

ми е топло

и мирише на мен,

а плюшеният тигър спи под лапмата.

Моята лампа. Моят тигър. Моето тук. Моето вкъщи.

Много е хубаво да си си вкъщи. Обожавам да седя по турски на зелената табуретка, да скролвам някой блог и да се опитвам да си спомня кои точно чорапи съм обула днес.

Или да си си в пижамата, Яна да си е в своята и двете заедно да спите в леглото на Боби. Обожавам да спя прегърната.

Или да лапаш мандарини, гледайки „Лас Вегас“. Обожавам Дани Макой.

Или да слушаш печката, уж зачетена в поредната книга. Обожавам правенето на нищо.

Или цяла седмица да не си се спряла и в неделя да се опънеш на леглото. Обожавам да крия шоколадови бисквити под кревата.

Обожавам времето само за себе си. Въпреки че се случва толкова рядко. Или пък заради това, че се случва рядко.

А, забравих да се похваля – станала съм клиширана. А леля ми си мисли, че братовчедката има свински грип.

Хм. Излезе, че мога да готвя и винен кебап.

И имам нови обеци.

Абе, накъде сте се забързали?

Не обичам да отказвам или поне безпричинно, затова си измислям оправдания. Тая седмица случайно измислих най-доброто оправдание на света. Бързам.

В магазина:

- Извинете, вие ползвате ли зехтин?

- Да, но много бързам в момента.

- О, нищо, нищо, ето ви една мостра.

В офис на Глобул:

- Искате ли да си промените тарифата този месец?

- Имате точно 3 миунти да ме убедите, защото бързам.

На петата вече бях подписала договор и бях излязла от сградата.

В скайп:

- Ох, айде чао, че имам да свърша това-онова из къщи и после ще бързам за работа.

- Няма проблем. Чао.

Излиза, че не само не ми губят времето, ами и съм на печалба. И е много лесно. „Бързам“. Без обяснения. Нещо повече – разбират ме.

Абе, толкова ли ви се бърза? Що не ви хрумна, че просто не обичам да ме спират в супермаркета и тайно ненавиждам всички предложения за 20 безплатни минути и 3 безплатни смс-а? Не ви знам за къде бързате, но смятам да се възползвам от вярата ви, че няма как да не бързам и аз.

Край! Вече вместо „Не мога, защото…“ и „Не, защото…“ ще ползвам удобното „Бързам!“.

——————————————————————————————————————–

Искат утре да прекръстят жк Стрелбище на жк Светлина. И аз искам!

Мили Бейн,

Пиша ти това писмо, защото ми е жал, че изпусна цялото тържество. Надявам се, че догодина ще успееш да присъстваш и ли(но да усетиш Бърдей Спирита. Искам да си щастлив за мен, а също и за себе си понякога.

Направо не знам откъде да започна. Хайде да е пюрето. Направих специални хапки от грил картофи, сладки картофи и сметана. Пасирах ги и ги запекох на нещо като скалички (щяха да са си канари, ако не бях счупила шприца). Не се мина и без баници, но и те бяха на хапки – знаеш, така се прави тиквеник (някой път трябва да опиташ от моя с дърпаните кори).

За основно бях избрала риба, защото е лека, приготвя се лесно и става и за гости евреи. Филето от пъстърва беше престояло 12 часа в марината от лимони, портокали и копър. Задуших го във фолио и го наредих в лилавите чинии. Яна пък подреди платата ориз. Имаше зелен ориз с грах, червен ориз с моркови и оранжев ориз с булгур и пилешки вкус. Украсата от шприцовано топено сирене беше наистина гениална идея и изобщо не съжалявам, че ходих до другия край на града, за да купя сладкарските бои.

За пръв път в живота си правих блатове за торта и разбивах сметана. Оказа се много по-вкусна от спрей сметаната, но пък някой трябва да слага голям надпис на опаковката, че за една торта ми трябва по-малко от кутия. В хладилника все още има половин кана разбита сметана. Трябваше да видиш колко красиво й стояха коктейлните череши и да усетиш аромата на портокали.

Малко крива, малко препечена, но пък много, много, много вкусна торта. А покрай нея бях наредила най-хубавото – сладък чипс :) Колко магазини, колко рафтове и рафтчета обиколих, за да намеря перфектния кекс?!  Няма съмненение, че и на теб би ти харесало да хрупаш малки пръчици от кекс, запечени до златно и заляти с малинов топинг вместо кетчуп и прасковен конфитюр вместо горчица.

Като никога бях подбрала и подходящи напитки. Бяло вино и червен вермут, два вида водка и съответните сокове, два цвята ром, достатъчно кола и лед, мартини и мента за най-специалните ми приятели. Детско шампанско малина и бира чакаха шофьорите. За мен пък имаше три вида сламки.

Искам да ти се похваля и с подаръците си. И с гостите. Изобщо с целия дух на събирането. Обаче няма как. Просто догодина ела и виж сам. Дотогава ти оставям снимков материал. Да, много обичам тези снимки. Напълняла съм, косата ми все още е жълта и не намерих време да се гримирам. Постоянно се усмихвам и съм много щастлива.

Поздрави,

кака

Всеки рожден ден е като отваряне на най-скъп бонбон. Пресягаш се за кутията, въртиш целофанчето в ръцете си, надничаш да разгледаш формата и украсата, полека захапваш ъгълчето и нямаш идея дали ще потече ликьор или ще си строшиш зъб в някоя ядка. След това го задържаш на небцето си и изачкваш. Ароматът му се пропива в теб, шоколадът се разтапя и отнася спомена за всички предишни и тогава идва изненадата. Може да са пукащи топчета, капка сладолед, златен прах, листа от роза, чили или дори пръстен, като в онзи филм.

Няма как на следващата сутрин да отговарям на въпроси за рождения си ден. Трябва да се изчака малко, да се уталожат емоциите, да се изхвърлят празните бутилки. Ето. Днес вече знам как е минал денят ми. Знам и още доста неща.

Изведнъж осъзнах, че имам страхотни приятели. И най-накрая схванах, че шефът наистина ме цени. Повишението показва, че той намира нещо използваемо в мен, обаче фактът, че ми е избрал специален подарък и че 4 дни поред пита дали съм го изпробвала, значи, че ме оценява и като личност. За пръв път хората наистина присъстваха. А алкохолът не беше нужен. Всички се чувстваха добре и си личеше.

Нещото, което силно ме изненада, е, че всъщност съм материално задоволена. Нищо не ми липсва, затова и нямаше какво толкова да впиша в уиш листата.  Единственото, което исках, беше да нахраня приятелите си, да покажа, че ми е добре, да се похваля с новото вкъщи, да бъда призната. Е, не се мина без подарени плюшени играчки и един С, нехаресал рибата. Всичко, абсолютно всичко, което получих, беше абстрактно :) Сега си имам животни за гушкане, книги за четене, шоколадова катеричка, тръба за рисунки, двд за гледане на… порно, празно портмоне, бяло корсажче и ликьор за напиване на Яна.

Ясно е. Приятелите ми си дадоха оценката – липсват ми креативност, глезотийки, нови гледни точки. И дадоха по едно рамо. Сега остава да се наспя и да хвана четката и боичките. Или да взема да подредя картичките :) Чудя се дали пък да не си направя като фотоалбум за картички. Обаче скрапбук албум :) Ще се получи големичък, че пожеланията са много. Миналата година пожеланията бяха предимно онлайн. И получих десетки електронни картички. Някои бяха от абсолютно непознати, но така или иначе няма нищо лошо в това някой да ти пожелава щастия, любови и успехи.

Вече знам кои мои познати не пропускат поводи за поздрав, но пък и ползват все едни и същи темплейти. Не, не е обидно да получиш същото стихотворение и същата песен. Малко е разочароващо, но се преживява. Също така вече знам кои мои колеги са най-самотни. Защото всички ми имат скайпа и всички са получили съобщение за рождения ми ден. Въпреки всичките ни различия две колежки ми честитиха. Защото биха искали и на тях някой да им честити, когато му дайде времето. Имам и ценното знание за един колега, който би искал да е сред поканените и не мисля да го пропускам за именния си ден.

Хареса ми как празникът ми идваше на вълни. Мама ми даде подарък две седмици предварително, после намерих свещите от Котка Шарена, познах подаръка си от Мили, мрънках на шефа за нов монитор, С. и Дамян ми се обадиха, къпах се, ядох торта, дни по-късно получих подарък от Манила, един от Ловеч и един от Словения. Остава само още една мома и съм приключила – до към края на ноември трябва всичко да се е успокоило и храната да се е доизяла.

На самата дата се случи нещо различно. Не само празнувах съществуването си, ами и открих, че съм важна. Много ми олекна. Да не си студент е леко притеснително. Но задоволството от свършената работа, от постигнатото уважение, от обичта, от гъделичкащите пръсти на приятелите… социалният успех не зависи от университета. Хубаво стана, че го разбрах. Сега съм спокойна, че съм пълноценна и щастлива, дори без студентска книжка. Никога не съм се съмнявала, че мога да завърша, още го вярвам, но сега съм уверена и че не ми е необходимо. Имам способности, имам успехи, имам планове, имам хора до себе си, имам одраскано от котка на дясната си китка и суитчър, омазан от Божката. Разбира се, научила съм си да вляза в СВУБИТ и не мисля да отстъпвам :)

Айде сега да дойде някой да ми каже, че празнуването на рожден ден е суетност. За мен той е необходимост. Важен е като зарята на Нова година, като пеликаните в Зоопарка и като контролно по математика в 7ми клас. Едновременно е неизбежен и значим.

Хипотетичен въпрос:

Ако станеш рано, купиш плюшено цвете, еднократен фотоапарат, фурнети, сок и заведеш приятелка на пикник в парка, какъв ще е резултатът?

Хипотетичен отговор:

Тя ще ти е цял живот благодарна и за Коледа ще те заведе на Луната.

А де факто:

Някакъв чичка ще ви нарече селянки.

Сериозно. Тази полянка била алея за кучета. Въпреки майките с колички. И красивото ми одеало. И трябвало да питам кучето дали мога да го снимам. И трябва да се извиним на кучето, че сме му заели тоалетната. Кучето, което тежи повече от количка с бебе и не носи намордник. И чийто собственик никога не му е събирал… твърдия отпадък.

Което не е чак толкова странно. Предвид, че намерих еднократния фотоапарат на щанда с бебешки играчки. Знаете ли какви видове фотоапарати съществуват? Точно два – женски и мъжки.

Как да ви кажа… не ни е зле на село. Ако не друго, поне не ни е скучно.