По записки на един приятел

За първи път от много време бях излязла. Ани беше решила, че е добре да се разнообразя след… абе какво се преструвам, че ми е леко да го кажа, след случката със Асен. Не – нямам предвид това, че ме използваше за извратените си сексуални желания, нито че ме биеше за всяка капка алкохол, изпита в бара. Но никога няма да му простя, че заради него изгубих детето. Той не знаеше. Не исках да му казвам. Никой не заслужава баща като него. Но онази вечер в тоалетната той беше по-груб от всякога. Сигурно дори не е забелязал кръвта, която се стичаше от мен. Дано! Не му дължа оправдания! Нищо не му дължа!
Ани също не знаеше, но за да й се отблагодаря за мълчаливата болка в погледа, се съгласих да изляза. Оставих се да ме води и влязохме в някакъв евтин бар, където можехме да се скрием в ъгъла и да се преструваме на щастливи. Музиката беше малко тиха и на моменти почти се стрясках от нотките на истерия в гласа си. Затова гледах само да се усмихвам и да кимам. Така изгоних и някакво мило момче, но нопоследък не можех да търпя мъжете. После отнякъде се появи Стоянчо – последната любов на Ани. Завиждах й – той поне беше свестен. Нисичък и чорлав, ама свестен. Направих се, че не ми е неприятно да си тръгнат, но веднага след това съжалих. Асен се появи и развали вечерта ми с гръм и трясък. Както винаги наведох глава и се праевх, че го слушам. Дано този път да не пие много… Но той… е – не! Нервите ми не издържаха! Просто станах и си тръгнах. Още във фоайето сълзите ме предадоха и започнаха да се стичат по вече не толкова свежото лице. Не им обърнах внимание. Тия дни ми е все тая дали плача. Животът е гаден!
Отнякъде се появи и някакъв смешник – беше решил да се прави на джентълмен – подаде ми кърпички. И ей така си тръгна. Докато се мъчех да реагирам, Асен се втурна към мен, зашлеви ми плесница и хукна навън. Знаех какво ще стане. Толкова пъти съм бърсала кръв по пода у тях… Откъде се намери тая жал от мен, че да изляза навън и да помоля смешника да не пребива Асен. Поне не докрай. Не тази вечер. Толкова ни беше хубаво. Почти бях забравила за болката.
Мисля, че наоколо имаше и още някакви хора. Не помня. Знам само, че после се озовах в апартамента на Андрей (смешкото, де). Май се опитах да позамажа ситуацията и да го накарам да спре да задава въпроси. Настина спря. Не ми повярва. Не ми пукаше. После някакси съм заспала. Животът е изморителен.
Събудих се в леглото. Реших да направя кафе за тайнствения си благодетел. И без това нямаше да мога да изкарам деня без дозата си кофеин. И валидол. Наистина напоследък за нищо не ми пукаше. И той се събуди. Дрехите ми не приличаха на нищо и побързах да се намъкна в банята. Докато се усетя и той се беше изкъпал и влажните му устни целунаха челото ми. Обещавам да остана за обяд. Не знам как да му благодаря – просто се доближавам до него и му гоовря. Топли думи. Сигурно бих ги казвала и на детето си. Това бяха най-странните целувки в живота ми – едновременно сладки и толкова горчиви.
Той приготви обяда, пристигна и Ани. Чувствах се като в приказка. Не – като в детството си – спокойна и защитена.
На следващия ден вече трябваше да се прибера. Естествено Асен ме чакаше пред входа. Закара ме у тях. Не спираше да повтаря, че съм курва и ще ме убие заедно с Андрей. Не знам защо този път заплахите му ми се видяха истински. Изтърпях го и през сълзи се прибрах. Не помня кога Андрей се е появил, нито майка, нито Ани. Явно трябва да намаля приспивателните. И без това не могат да спрат сълзите.
***
Аз се оправих. Единствено ми тежеше, че намерили Асен пребит до смърт. Все се страхувах да не би да не е той или още по-лошо – да не би Андрей да му е направил нещо. Преместих се у тях. После и в родния му град. Един хубав ден Андрей ми цъфва с предложение за брак. Но по това време вече ме беше научил да бъда откровена да болка. Направо си го попитах какво е станало с Асен. Не моежх повече да се преструвам, че съм забравила миналото. Така не се гради бъдеще. Беше ме страх от отговора. Имало е защо. И да ми го каже точно сега. Когато отново ми закъсняваше. Вече не се и съмнявах, че съм бременна. Мислех, че този път ще е по-различно.
Но през нощта след скандала сънувах как Асен казва, че детето ми ще е или курва или побойник и че трябва да го кръстя на него. На сутринта си събрах багажа и се прибрах вкъщи. Този път не пиех лекарства, но си беше същото – е излизах от леглото и плачех, дори докато решавам кръстословици. По старата схема не отговарях на никакви писма, обаждания, посещения. Ани ми каза, че Андрей е заминал за чужбина. И аз не знам защо, но в този момент спрях да плача. Може да са ми свършили сълзите, може да съм решила, че светът е свършил.
Но не беше така. Вече бях в четвъртия месец и определено ми личеше. И един ден просто отворих вратата и намерих на прага Андрей с най-ослепителната усмивка, на която е способен. Да – в ъгълчето се прокрадваше и малко съмнение, но аз се престорих, че не съм го видяла и скочих на врата му. Разцелувах го и заповтарях в унес как ми е писнало сама да решавам кръстословици и че не искам детето ми да има такава жестока майка…

Advertisements

2 Коментари on “По записки на един приятел”

  1. Мицева каза:

    Мълчалива си напоследък…


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s