Много съм готина ;-)

Вчера ходих на Четвъртия събор на българската книга, където младите автори и илюстратори от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“ представиха новия си роман „Аурелион: Монетата“. „Монетата“ е първият български колективен роман – авторите му са седем: шест
от тях са ученици от казанлъшки гимназии; и първият български ню уиърд роман (от англ. New Weird, „нов чудноват“), който прекрачва границите между фентъзи и научна фантастика. Романът е трета съвместна творба на будните младежи от „Светлини сред сенките“. Предхождат го приказката „Въже от светлина“ и притчовата повест „Шахтата“, която е написана от 15 и
илюстрирана от 17 момичета и момчета. На презентацията видях усмихнатата Габи и нейния Кал и слушах сиди с поезията на Елисавета Багряна, а пък самата зала в музея „Земята и хората“ беше прекрасна – просто беше препълнена с книги… Като в приказка… Как исках да ме заключат там за няколко денонощия, а даже не си купих книжка… Няма да имам пари и да си отпразнувам рождения ден… И после идва Яна и ми казва, че съм мълчалива… И дори още не съм споменала в нет пространството за новото си сърдечно главоболие…

А пък ве петъъъъъъък… в читалище „Николай Хайтов“ се състоя представянето на новата стихосбирка на Валентин Йорданов, но някакси по ще ме разберете, ако го наричам просто Вал (valiordanov).

!!!Задължително да се обърне внимание на трапчинките!!!

Щастието да присъстват имаха Светлина и Яна и цял куп гости от близко и далече. Факт е, че аз бях най-малката и че предимно публиката беше женска, но пък защо не?! Толкова много ми хареса, че реших да ви разкажа. Ще ми е трудно да опиша как действа на сетивата една топла ноемврийска вечер под звуците на китара и дрезгави мъжки песни, редувани с красиви стихотворения, рецитирани с най-истинското майсторство (нищо че той владее и актьорското майсторство :)), а зад мен се носеше и аромат на цветя…

Ще се постарая да разкажа в подробности, защото… хе, защото не е честно само на мен да ми е било хубаво!
За протокола – на мястото на събитието присъстваха хора от издателство „Оптимум“ – Силистра, Иван Богданов от Буквите, Георги Колев – админ на откровения

За първоначалните усмивки е отговорен само Вал, който ни подрънка на китара и ни пограчи на два езика – естествено езика на Висоцки и моя :-P После му заповядаха да седне и да не разваля хубавия сценарий. А той, силистренеца му със силистренец, извади специална кайсиева ракия с етикет „Приятна свобода“ – баш като стихосбирката и я цопна по средата на масата! На масата, защото всеки уважаващ себе си поет има пред себе си маса, чашка, молив/химикалка и красива жена или огледало…

За да млъкне Вал, специално беше поканен още 1 силистренски зет с китара –

„Академията на Володя“ е една песен, посветена на Висоцки, която си заслужава да се чуе:

и понеже много ми хареса песента – да драсна малко и от текста:

„…от хриптящия храм… с Висоцки беседва… с шепа думички, с муза и вяра…“


И за да ни стане още по-хубаво, песните станаха две :) Втората се казва „Музика“ :)

После пък приятно ни изненада и една стачкуваща преподавателка

– госпожа Юлия Рашкова, която ни припомни вече всеизвестното стихотворение на Вал, което стои на много учителски плакати.

Защо, госпожо?..
Познаваш ли го оня от екрана,
Госпожо? Беше в твоят клас.
Не знаеше история… Остана…
Сега е в парламентарната ни власт.

Не го познаваш? Вече е охранен,
а беше незначителен на вид.
От партия обаче бе поканен…
Не помни той, че твой е ученик….

Изтрий сълзите. Не плачи, Госпожо,
това са днес „достойните чеда“.
Дерат без свян дори по десет кожи
разтворили бездънната уста.

Знам. Пенсията ти сега не стига
и разхода ти всеки ден расте.
А той, Госпожо, в обектива мига
и мисли пак какво да окраде.

Защо не го научи да обича?
Сега е късно. Той е изтърван.
Върви пред него ти да коленичиш…
Сгрешилият виновен си е сам…


Забравих да разкажа, че през цялото време водеща беше редакторката на стихосбирката Адриана (с кодовото име Ади).

Ей на това му викам сладкодумна редакторка. Още с първото „Здравейте“ ме грабна. Направо ми се прииска да й отговоря „Здрасти“. Да я слушаш е магия. Дори когато се шегува със себе си, гласът й сякаш разказва приказки, когато зачете и свой стих, направо сърцето ми спря да бие, за да се чуват само нейните думички…
„…при мен ела по лунната пътека от светлина… изпепелИ ме… нима се сънува как падат звезди?!…“
После нашият хитрец Вал реши да подели микрофона с Нейка Кръстева – разследвания на вестник „Монитор“.

Ха – дори си измисли и нов термин – стих тип интервю – двамата четяха римувано интервю, което далеч надимнава всички предизборни интервюта, които съм чула през последните 730 724 273 години:
-… поезията ли е живота?
– ДА!.. Това ми е верую!
……….
Сега мисля само да нахвърлям откъслечени стихове, които прелетяха из въздуха на читалището като искри, но не изчезнаха, а се загнездиха дълбоко в сърцата на гостите (Струните внезапно изтрещяха от болка разтреперани и неми…). Тодор Янкулов пък ни изпя три песни – препоръчвам на всеки да ги чуе поне веднъж през живота си…
КЛИПЧЕТО – ТУК
Между тях бардът ни обясни как „изкуството се прави за себе си – не за хората“ и затова още не бил издал своите стихотворения. И понеже е много готин, пак ще го цитирам: „Този тип неща – те не се пишат от нас – те се дават – когато са истински!“…

Пролетта полудя (2),
Стъпки остави в снега от цветя (2).
Очите, знам, не могат да лъжат
………….
Очите пълни с надежда са делва
И жадния пие от тях.
Пролетта полудя (2),
Стъпки остави в снега от цветя (2).
Какво е пътят, пътуван без обич?
Какво е рискът без страх от смъртта?
…………
Мисълта, дивата,
Влязла е в огъня сама, милата (2).
…………
Какво е щастие без свобода?
Какво е мисъл, родена без време
и истина без светлина?
…………
Пролетта боса танцува по снега, милата

Пролетта боса танцува по снега, живата!
………..

……….
Душата уплашена търси любов,
ръцете протегнати в жест като в крясък,
изтичат през пръстите капки любов.
……….
Мина есента, време е за надежда,
пътя извървях към дома…

На поетическото предизвикателство Вал отвърна със своето стихотворение за Рила, но аз имам намерение тук да слагам само най най най красивите части, така че:

аз бях прашинка в дланта на Бог

После пък ни лъхна свежест от първата стихосбирка на Валентин – някакво странно стихотворение, за спора между три листчета – „Четирилистна детелина“ – 1993.
От втората стихосбирка пък специално внимание беше обърнато на стихотворението „Чудо – на сина ми“:

…пазИ си детските светини
и останИ с пронизващи очи…

И понеже съм много хитра и нахална – имам си снимка и на Ивайло!

За да довърши своя семеен дълг, пък и да ни се похвали с 1 наистина стойностно стихотворение, Вал ни прочете „Клетва – на жена ми“.

Тука вече една жена от публиката не издържа и излезе на трибуната – оказа се библиотекарка в НЧ „Пламък“ – Десислава Георгиева – запознали се били пак по Интернет във връзка с предна стихосбирка. Ама и тя зареди едни рими…

… като бряг се усещам
от живота залян,
няма никой отсреща,
аз съм Ин, аз съм Ан…

Така де – имаше някакъв сценарий, но Вал като истински актьор категорично го отрече и просто си римуваше мислите. Някакви хора го поздравяваха, той им отвръщаше, те го хвалеха, той се подсмихваше, те му пееха, той им припяваше… Почнаха с родолюбиви стихоплетствания (особено за родната му Силистра), преминаха през любими стихотворения от трите стихосбирки, че дори и накрая нашият герой се зарови из дебелия си ЖЪЛТ тефтер да ни прочете нещо непубликувано!

Това, което аз запомних, беше, че любимото му стихотворение е
„Завет“:


Завият ли очите ми с дантела,

посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.
На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си – топола – изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали – да ми дими.
Повикаш ли ме – няма да се скрия.
Поискаш ли ме – хляба целуни.

Госпожата ми по литература 5 години се опитваше да ни обясни какво е поет – човек, дето като чете, пее! Трябва задължително да чуете как Вал изживява всеки ред от стихосбирката си, трябва да видите как му сетят очите като говори за любов и как гласът му спада, а погледът се вдига, докато чете за Силистра – патос ли?! Ами – безценен дар от Бог – това не се учи по актьорско майсторство, никой не може насила да напише нещо като „Към Лазарина“ или да прочете със същия тон „Картина“!

А най най най красивото е, че човек, който има огромна дискография на Висоцки, отделя внимание и на другите важни неща като… патетата!

Жълто пате

..Не размахвай крилцата си,
че ще вземеш да отлетиш
…………………….
там в простора или ще изгориш
или..
глухарче за моята самота
……………………
мое слънце..
всъщност е моята душа!

И така – ако сте оцелели след дългата реклама, нека ви кажа и за какво всъщност иде реч:
І стихосбирка – 1993г. – „Крясъкът на пеперудата“
ІІ стихосбирка – по-късно – „Жарава за причастие“
ІІІ стихосбирка – 2007г. – „Приятна свобода“

Дългите и скучни редове дължите на Светлина, останалите – също!
Снимките и клипчетата са предоставени от Яна, която държа да отбележа, беше с жълти чорапки и през цялото време ми четеше мислите – всеки път, като исках да кажа нещо, ме поглеждаше строго и си слагаше пръстчето на устните! Можете да й благодарите като просто изслушате песните и стихотворенията с подходящото внимание!

ПП: песните после, че чичко интернет не е точно мой роднина…



Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s