Летящото поле без кактуси

Някога много отдавна небето било изпълнено с всякакви багри – левиатаните си летели насам-натам и празнували живота. Не знам какво станало (трябва да е било много тъжно), но те решили да се скрият. Някои се превърнали в малки пъстри камъчета и паднали на дъната на реките, други застинали като съзвездия, трети се скрили в сърцата на хората. И зачакали.
Никой не знае какво чакали, но всички знаели, че чакат нещо.
После се появили динозаврите. Те били огромни и могъщи и превзели цялата ни планета. Горките малки твари нямало къде да се скрият и си построили летящ остров. Не – това не бил остров, а по-скоро полянка – на нея се гиздели всякакви цветя и цветенца, а зайчетата спели направо на открито. Там живеело и едно семейство таралежи – мама таралеж, татко таралеж, кака таралеж и малкото Ежче-бежче. Веднъж Бежчето се загубило на полянката. А то било едно много малко бежче – можело да се свие под някое дъбово листо и никой да не го види. Обикновено и така ставало – то си се разхождало и никой не го виждал. Точно този ден на Бежчето му било много тъжно и дори не забелязало, че се е изгубило. Просто се седнало на един камък и взело да мисли. А зад него..
Зад него стояло едно кактусче. Едно такова мижаво кактусче – зелено и бодливо. Напарво никакво кактусче, бих казала. Зайчетата и лалугерчетата и дивите котета и дори катеричките го отбягвали, защото ги било страх от неговите бодли. А това били едни наистина красиви бодли – дълги и остри и на слънцето хвърляли хиляди отблясъци. Кактусчето (нямало си име) скучаело, защото си няма крака и по цял ден задавало въпроси. Не че имало кой да го чуе, но то си задавало въпроси. Това било едно похвално любопитно кактусче. Понеже дори Вятърът отбягвал да минава покрай него, кактусчето се научило само да си измисля думи за явленията и да си говори с дълги часове. И да се усмихва на далечните пеперуди. То се познавало толкова добре. Познавало и света наоколо, но той бягал от него.
Как само се зарадвало кактусчето, когато Ежче-бежчето седнало до него. Отначало не го заговорило, щото го било страх да не го уплаши. После пак не го заговорило, щото то пък се било уплашило.

А после Бежчето си тръгнало. На другия ден обаче Бежчето пак стигнало да камъка, но този път било малко по-весело и се огледало. Видяло кактусчето, но в тъмното решило, че е друг таралеж и много го харесало – такъв един мълчалив… Оттогава всяка вечер кактусчето и Бежчето си седяли един до друг и не говорели. Било им достатъчно просто да седят и да гледат звездите заедно…
Една сутрин… О, каква сутрин!!! Пчелите пърхали бързо-бързо, облаците били нарисували на слънцето най-красивата корона, а малкото поточе си пеело песен на финландски (но това е от една друга приказка). Кактусчето се събудило рано-рано и започнало както винаги да попива света
около себе си. Но за своя изненада видяло как едно мече се приближава към него. После още едно и една катеричка, три мишки, 2 костенурки и дори един стар-прастар кротал…
Кактусчето не можело да се начуди на този интерес и решило, че има нещо интересно зад него, което не можело да види. И започнало да пита, но никой не му отговарял. Тогава дошло Бежчето и започнало да подскача. Ех, от колко време не се било усмихвало Бежчето!!! И как радостно му станало на кактусчето. Сега то разбрало, че причината е то самото – шапката му била напъпила в нежно-оранжев, почти жълт, цвят. Не, не трябвало да пита. То вече се било научило да чете мислите на Ежче-бежче. И все едно видяло как малката цветна чашка се разтворила и от нея излетял… малък оранжев левиатан. Той пикирал към Бежче и го докоснал по малкото носле. И изведнъж нашият Бежко се превърнал в голям и красив таралеж. Всички започнали да ахкат и не видели как левиатанът скочил в окото на Бежко. Само кактусчето видяло, но не казало на никого. Но оттогава няма нещастни кактуси, защото те знаят, че благодарение на тях магията на левиатаните живее и че добрите хора и животни крият в себе си по едно малко летящо драконче, способно на големи чудеса.

Advertisements

2 Коментари on “Летящото поле без кактуси”

  1. Svetlina каза:

    Тая приказка е наистина специална. Сюжетът ми е подарен от Антоли. Той явно е маниак на тема катуси. Но няма значение. Важното е, че аз обичам приказки и го помолих да ми разкаже нещо. Той ми разказа и направо ми я подари. От мен са само запетайките. Е, и няколко букви де. Общо взето – движила съм се по неговия сюжет, само сложих левиатани, динозаври, поле…

  2. anatoli каза:

    поздравления,станала е много красива приказка.
    Подаръкът явно си е намерил подаръкополучателят
    ;-))


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s