Хората и техните елхи

Винаги съм обичала Коледа. Не заради някакъв крисмас спирит или заради подаръците. Даже не помня някога да съм вярвала в Дядо Мраз (единствената подобна глупост, на която се бях вързала донякъде, е че в кладенеца и на тавана на съседната къща на село живее един караконджул със своята баба. Даже и на това гледах с подозрение, но все пак заобикалях кладенеца).

За мен 25 декември е денят, когато се събира цялото семейство. Отначало беше много забавно – баба и дядо (Бог да ги прости) се качваха на втория етаж при нас и имаше много храна и бумтяща печка… Помня как баба вадеше от деколтето си увити в кафява опаковъчна хартия терлички и томанки. Или как дядо ставаше целия червен. Или как мама плачеше, когато сутрин й честитях именния ден… Напоследък пък живеем разпръснати из страната и наистина Коледата е времето, когато можем да се съберем и да се радваме един на друг. От тази година Коледа ще се превърне и в деня, когато виждам Дамян. Ма аз и без това го чувствам като част от семейството…

Олеее – а Бъдни вечер?! Цял ден мама правеше разни ястия, а ние със сестра ми имахме задачата да изнудим тати да украсим елхата. Беше си цяла церемония – първо го гоним да се молим, после той ни гони да събираме украси, после ние слагаме играчките (стъклените – той; ясно защо), накрая тати слага лампичките, викаме мама и чак тогава ги светваме. Когато живеехме разделени, пак чакахме тати и без него не сглобявахме елхата (защото за големите деца елхата е изкуствена). Може би преди 2-3 години братовчедките от Англия ни бяха на гости, но тати още не беше пристигнал. Малката (2 години по-малка) ми наду главата да украсяваме елхата и какво ли още не, а на мен направо ми се плачеше, че тати може да я пропусне. И знаете ли какво? Отидох на студено на терасата да го чакам и като се прибрах, ми бяха украсили елхата. Не съм имала по-ужасна Коледа.

Толкова за мен и елхите.

Сега за съквартирантката. Тя вече втора година живее в тая стая (т. е. си складира нещата тук) и си има и елхичка. Беше хванала прах в ъгъла и направо ми беше жал за нея. Един ден пристига мацката с приятеля си – накупили играчки и лампички. Сама си украси елхата, така че да бъде в тон с дрехите й и се скараха за лампичките. Резултатът е, че сега аз спя на мигаща светлина, а те не са си вкъщи при елхата.

Не знам. Има хора, които си играят на възрастни и май тя е от тях. Направо ми къса нервите като казва, че тая стая е неин дом, щото сама си е купувала всичко (с парите на мама) . Боли ме и за самотната елха. Може ли елха без дом? :( И може ли човек да си вярва, че си има дом, щом просто нареди някакви неща в него?

По принцип съм твърдо ЗА елхите в саксии. Не бива за един човешки празник да се убиват толкова дървета. Даже може да си украсиш саксията с мъката на художника или фикуса. Смятам, че настроението е важно. Някакси не мога да приема, че може да съществува украсена елха без семейство около нея. Не, че не мога – аз НЕ ИСКАМ!

Advertisements


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s