Невидимите думи-игли, летящи из въздуха

Понякога забравяме, че това, което ни прави хора, всъщност е нашето дар-слово, нашето дар-мислене, нашият дар-дъх, дар-дух. Е, не забравяме да говорим, но забравяме да чуваме останалите или пък чуваме без да слушаме, което е още по-страшно. Аз също. Толкова отворена, толкова любопитна, понякога не забелязвам всички тези души, духове около себе си, които искат да кажат нещо, казват го дори… Тия дни писах в коментар, че някои неща просто искат да бъдат написани, споделени, но и тогава съм пропуснала да се замисля, че някои неща искат и да бъдат казани или чути. Толкова мисли хвърчат около нас, някои си мислят, че има аура около всеки, други ползват изрази, които описват думи, стоящи на върха на езика, но неможещи да излязат по някаква причина, трети ползват израза „изплюй камъчето“, като несъзнателно подсилват значението на мисълта да бъде градивен елемент за човека, да бъде каменната основа, върху която той ще закрепи живота си, да бъде нещото, което му дава солта и връзката със Земята, със собственото Аз..

Колко ли мисли съм изпуснала така? Вярно, не можеш да убиеш мисъл, но… можеш да умреш без мисъл. Духовно да умреш, да се изгубиш сред другите, тленната ти обвивка да стои празна и дори да не съзнава, че трябва да потърси нещо липсващо. Виждала съм много коленета на кокошки. Дори и отделена от тялото си, главата продължава да мига, а то пък – да се движи. Но НЕ СЪМ видяла те да се намерят отново.

Много се радвам, че се случва да се отворя за другите и да чувам, да разменям думи с тях или пък само да пращам мисли в тяхна посока. Ето примерно какво чух преди повече от две седмици в трамвая:

 

– Ще се видим в срЕда!

– Ако сме живи – слизаща надолу по стъпалата…

– Е, ш`си жива, къде ще одиш…

 

Разговорът се водеше между две метачки циганки, но това въоб ще не е от значение (сега можеше примерно да напиша дълго обяснение за това как те бяха всъщност десетина, стояха накуп по средата на трамвая и гледаха да не пречат на другите, някак омиротворени или примирени ми изглеждаха…). Ще е жива, къде ще ходи… Мдам, каквото и да ми се е случвало, колкото и кофти ситуации да са ме нападали, все съм оцелявала. Няма отърване, дори и понякога да ни се иска, няма отърване. Животът се живее докрай. Дали самоубийците си мислят, че сами ръководят съдбата си? Според мен просто техният живот се изморява или свършва и толкова. Нееееееее, никой не пожелава сам да си отнеме най-скъпоценното. Вярно е, че всеки по някое време е искал това да се свърши или да се продъни земята под краката му, но „аз искам да умра“ не е равно на „аз не искам да живея“.

Хех – не се бъркам в чуждите разговори, не им крада мислите, само ги подхващам и изпълнявам предназначението им. Като оная майчина сълза, дето вятърът я носил много време, за да отнесе на малкото лястовиче поздрави и утеха от топлия юг. Мисълта също си миа живот. Тя се ражда и после се изтъркулва от нечия уста или око и вятърът я подхваща с надеждата да я занесе на всички, които се нуждая от нея. И точно като водата мисълта е вечна, може дълго време да се лута, да се загуби по дъгата, да плува в най-дълбоките пропасти, но никога, никога не се отказва, никога не изчезва… Дали е възможно в даден момент една сълза или една мисъл да са преминали през цялото човечество? Ама разбира се, нали това е идеята. Поне се надявам да е така – толкова е красиво и просто. Красиво като онова глухарче, което вчера подминахме покрай Лесото, но аз не посочих на ****, нито го откъснах, защото реших, че може да си остане моето цвете и че споменът ще ме топли повече като го прибера в света на мислите си, а не във вазата от изрисувана бутилка.

 

Още по-отдавна пък си седях на компютъра и чух едно откъсче от анимационното филче за едно динозавърче – Малката Стъпчица (не знам името на детското, но динозавърчето е от дълговратите :) ). ТАка и няма да разбера защо разни мисли избират да се забият в главата ми или да ме накарат да иг напиша на лист и след време сами да ми припомнят за себе си.

 

– Не знам, Слънчице, ще видим…

– Но какво ще видим? – каза Стъпчицата.

– Не знам, но то ще бъде прекрасно…

 

 

 

 

–––––––––––––––––––––––

 

Днес съм изпразнена. Окончателно. Както е изпразнен човек, прочел дълга и интересна книга, както е изпразнен човек, който трябва до края на деня да честити 18я рожден ден на сестра си, както е изпразнен човек, който се е наял с баница и само леката болка в десния му крак му показва, че е жив.

Advertisements

6 Коментари on “Невидимите думи-игли, летящи из въздуха”

  1. Svetlina каза:

    Ето го и великият смс (четири всъщност):
    chestit posleden rojden den na malkata mi sestra. dnes ti vliza6 gola v sveta na golemite. pojelavam ti 6tastie i silata da izdarji6 bez 4ujda pomo6t. pojelavam ti naistina da stane6 4ovek i nqkoi den da se varne6 pri men kato priqtelka. 6te mi lipsva6, no ne mislq, 4e v noviq ti svqt e ostanalo mestence za mene.

    Знам, прекалено искрено и лично е, но го слагам тук, за да не забравям какво съм казала и наистина да се опитам да се придържам към плана на отдалечаване от нея, крайно време е да започне сама да си носи отговорността за грешките. Сигурно и аз съм виновна. Много баби… Ама детето вече не е дете. Тъжно ми е, но засега ще устоя на изкушението да й се обадя и да й се извиня, че за пръв път празнува без нито един роднина наоколо. Преди една минутка тя е станала на осемнадесет и по нейните думи вече може да ни напусне и… Ох, не ми се говори за това. Важното е, че пращам горещи обичащи мисли към нея, знам, че вятърът ще ги понесе и искрено се надявам някой ден тя да ги п олучи. По добре късно, отколкото…
    Наистина ще ми липсва…

  2. UZUMAKI каза:

    „- Ще се видим в срЕда!

    – Ако сме живи – слизаща надолу по стъпалата…

    – Е, ш`си жива, къде ще одиш…“

    И в този момент слизащата я отнася няк’ва кола…

    :D

  3. Svetlina каза:

    … и до сряда тя се преродила в комар, който дори успял да забременее и да ухапе мъжа на другата циганка…

  4. UZUMAKI каза:

    Примерно. :)

  5. razmisli каза:

    Ако са игли могат ли да бодат в такъв случай?
    Могат. И бодат неудобно.

    Откъснатите цветя спират да живеят, както откъснатите мисли или думи. Е, някои се поддават на препариране. Но трябва да има начин да останат живи, макар и споделени. Разбира се, и неоткъснати може да умрат. Но… Както отронената сълза преминава през целия свят и споделена, така и мислите. Тази метачка е страхотна. Ако бях на твое място и бях я чула, щях да си мисля, че тя ми е мъдростта за деня (имам си традиция да си избирам мъдрост, с която съм се сблъсквала през дадения ден, опитвам се да я запомня до вечерта и оттогава нататък просто си остава в главата ми :)

  6. Svetlina каза:

    Мисля, че цветето е точно като мен – ако ме откъснеш, ще умра телесно, но все ще остане нещо от мене, което да витае из въздуха или из главата на Яна примерно…. Убедена съм, че поне малко от духа в мен ще остане наоколо :)


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s