Носталгопис

NICKELBACK LYRICS

„Photograph“

Look at this photograph
Everytime I do it makes me laugh
How did our eyes get so red
And what the hell is on Joey’s head

And this is where I grew up
I think the present owner fixed it up
I never knew we’d ever went without
The second floor is hard for sneaking out

And this is where I went to school
Most of the time had better things to do
Criminal record says I broke in twice
I must have done it half a dozen times

I wonder if it’s too late
Should i go back and try to graduate
Life’s better now than it was back then
If I was them I wouldn’t let me in

Oh, oh, oh
Oh, god, I

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

Remember the old arcade
Blew every dollar that we ever made
The cops hated us hangin’ out
They say somebody went and burned it down

We used to listen to the radio
And sing along with every song we know
We said someday we’d find out how it feels
To sing to more than just the steering wheel

Kim’s the first girl I kissed
I was so nervous that I nearly missed
She’s had a couple of kids since then
I haven’t seen her since god knows when

Oh, oh, oh
Oh, god, I

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

I miss that town
I miss the faces
You can’t erase
You can’t replace it
I miss it now
I can’t believe it
So hard to stay
Too hard to leave it

If I could I relive those days
I know the one thing that would never change

Every memory of looking out the back door
I had the photo album spread out on my bedroom floor
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.
Every memory of walking out the front door
I found the photo of the friend that I was looking for
It’s hard to say it, time to say it
Goodbye, goodbye.

Look at this photograph
Everytime I do it makes me laugh
Everytime I do it makes me…

Уж мислех да се пробвам в жанра пътепис, но то едни ръжди стари ме избиха…

Влак. Тип шарен. Нощен. Тъмен. Тих. Всичко скърца. Поздравяваш учтиво лелките в купето и сядаш с намерението да изучиш всичката математика, която може да се събере на 800 страници. Два телефона. Говориш тихо и бързо, защото в тунелите няма обхват, баба-и-половината вече спят над вестниците си, а и е странно да чуваш единствено себе си. На втория час вече дори поза геврече не помага срещу студа и заспиваш. Будиш се и се чувстваш като в студена черна дупка. Няма вятър. Все едно студът те е прегърнал и не иска да се помръдне. Всички спят и внимаваш да не дишаш шумно. Няма я вече мисълта за диференциалните уравнения, няма нищо. Абсолютно изключваш. Към Търговище слънцето започва да изгрява и решаваш да се разтъпчеш из коридора, дори да се срешеш. Странно, но допирът с косата ти напомня за обещанието да поснимаш и се опитваш да хванеш бягащите поляни. Небето е нежнорозово, тук-там още се вижда слана (да, знам, че сме юни). Камерата не може да хване, та затова се постарах да запомня – оранжево, до него тъмно зелено и лилаво, после по-светло зелено и най-вляво много бледо жълтичко. Отзад някакви хълмчета и розови бебе-облаци. Тичаха нанякъде. Ама пак стуууууууд. Страшен. Дори и сресаните потреперваха.

ЖП гара Шумен. Въобще не помня да съм слизала от влак без скок. Цял живот това ми е било целта – да скоча от стъпалото на трена и да стресна всички кученца по перона. Ама не – слизам си бавно и очаквам студът да ме затрие окончателно. Вместо това – мед. Не липи, не топъл въздух, а мед. Задуших се. Все едно да дишаш чист гъст мед! И пак няма вятър. Само топъл гъстичък медец те обвива, капсулира и се чудиш как си живял толкова време далече от него. Вървиш уверено към автогарата и се оглеждаш в унес. Часът е шест и още няма автомобили – само ти и въздух. Плуваш из него, не – прорязваш го и се чудиш как може да си забравил такъв аромат!!! На гарата стоиш прав и се хилиш без прекъсване. Някакви ронбудници те гледат странно, ама може ли всъщност нещо да е странно на гара? Особено на шуменската…

В автобуса някакъв сяда върху теб и се опитва да разбере какво толкова се опитваш да снимаш. И като се сетиш, че цели 5 години си повтарял как мразиш платото като природна форма… А сега ти е мило и драго да го гледаш само! Напълно забравяш да снимаш! Някъде към Каспичан се усещаш и щракваш снимка на небето в няколко вида синьо, за които дори и руснаците нямат отделни думички. В Нови пазар се сещаш да скочиш от стъпалото и откриваш, че подухва вятър, мирише на липи, а кучетата покрай гарата са си същия цвят. Няма разлика между майка, баба, внучка… Има два пътя – 13- и 15минутен. Избирам дългия, щото чух, че градът бил попроменен и искам да изследвам центъра. Първо минавам покрай училището си. Обикновено като минаваме от там със сакове, мама ни разказва как тя е учила там и как тая трева, растяща на правоълник, преди е била място за дълъг скок. Един чичко хапваше от черницата в двора, точно както обичах да правя и аз 4 години. После минах покрай старото родилно, дето се е пръкнала мама и открих, че вече е жълто, няма ги розовите градини и дават някакви офиси под наем. Намерих РАБОТЕЩ фонтан, половината магазини си сменили предназначението, а абсолютно всеки от тях се мръднал с около два метра в произволна посока. Целият град е разкопан за смяна на тръби, черните платненки са бели, пресичаш улицата по дървени мостчета…

Първият срещнат познат е баба Дора. Новремето си имала домашно по руски да опишеш любимата си тьотя от блока и целият клас се е смял как е на руски нейният котарак Коколино (да, оня, дето идваше у вас по парапета на терасата). Знаеш, че са й правили операция и виждаш как е отслабнала, как още носи черно (не, оказва се, че не е заради овдовяването, защото единствената й друга роднина – сестра й, наскоро също е починала). Прегръщаш я, поздравяваш магазинера, когото незнайно защо от близо 20 години наричаш „бати Весо“.

Прибираш се и маминка ти отваря вратата. Не чуваш превъртане на ключ. Знаеш, че са те чакали. Черешова задушница е. Помагаш, кадите, правите чинийки за три къщи от квартала и закусваш. Днес ти е вече втори път, ама житце си е това – не може да се пренебрегне. Сестра ти я няма и апартаментът е странно празен. Празен, но не и тих. Целият блок кънти от детски викове. Бебоците, които помниш да пият от биберон, вече могат да тичат и вдигат града на главите си. Снимаш новата квартална котка с опашка като на катерица и спиш. Общо взето редуваш спане, ядене и дрънкане с маминка. Сестра ти все я няма, изнесла е и къмпютъра. Решаваш да си търсиш копчето на жилетката и перравяш всяко чекмедже, шкафче, кутийка, чашка и напръстниче вкъщи и откриваш единствено, че някой обезателно трябва да подреди. Хващаш се и изхвърляш милион стари тетрадки, дрехи, играчки, скъсани гривни, повредени хербарии… Намираш пискюл от шапката на първата си любов, пумпалчето, на чието червено диодче си чела под юргана, химикалката-маймунка, любимите парцалки, с които майка ти вече не иска да те вижда… За два дни не остава неподредено кътче вкъщи. Сякаш вече си далече от тия неща, оказва се, че доста от тях са позабравени, подаряваш любима касичка на сестра си (задочно), за да си държи там обиците, пъхаш вътре и едни свои обици (от изпращането в 12 клас са, ама защо да не ги носи лапето, аз в рамка ли да ги сложа???). Никога вкъщи не е било толкова празно. Препрочитш куп стари писма – от казармата, от Дамян, от Яна, от малките от Вършец, намираш рисунки от всяко дете, родено в блока ти, очертани мънички ръчички, пръстени от кестени, колекции шарени камъчета и голямата купчина календарчета, детските си опити да рисуваш „мода“, да пишеш стихотворения, тефтерчето с рецепти…

Вечерта две приятелчета ти цъфват на гости и заедно се търкаляте по земята в коридора, но вече не е същото – с удоволствие ги прегръщаш и слушаш историите им, но са пълни с непознати имена и не миришат на липа. Снимаш ги и тях и със сърцетуп затваряш вратата. Гушваш маминка и се чудиш къде си. На другия ден излизаш да търсиш определен магазин, но те до един са си сложили шапки невидимки и откриваш още едни фонтани. Прибираш се. Вече си имаш сестра. Снимаш и нея, може би защото на снимката мълчи и се усмихва. Излизаш да се видиш с приятел – едно поне не се е променило – чашите в кафетата още са очукани, всеки познава сервитьорките, барманът е бил училищният секссимвол или негов най-добър приятел, а ягодов шейк струва левче.

Няма път навръщане. Историята свършва тук. На някакво тяло може и да му е било топло във влака в обратната посока, може вечерта да е пило ромчета с чай в Шумен… но това е само материалнаат страна на нещата. Историята свършва тук – под кестена, където си правехте къщичка, а сега са сложили химическа тоалетна. Сестра ти те изпраща до средата на центъра все едно ще се видите довечера вкъщи на по салатка. Хващаш автобуса в последната минута и нямаш време да гушнеш маминка – само помахваш и обещаваш да се върнеш. Или да не си отиваш. Не знам разликата. Нещо остава там. Просто чак сега откривам, че съм го била оставила да ме чака.

* Звездичката значи, че още не съм сложила снимките. Когато успея да ги приложа, ще я махна.

––––––––––––––––––––

****, като се видим ще получиш първия си розов подарък. Не знам дали си очаквал такова нещо, но ти нося торба спомени. Все красиви. Толкова исках да споделя тази си страна с теб. Сега не само ще чуеш за нея, но и ще я докоснеш.

Advertisements

37 Коментари on “Носталгопис”

  1. вили каза:

    Много е вълнуващо да се завърнеш у дома след дълго отсъствие! Липсвала ти е сестричката.
    Ще почакаме за снимките!

  2. Мицева каза:

    :( чак се уплаших, честно! уплаших се да се върна под онова небе и ония кестени дето пазят тлъста сянка…

  3. Svetlina каза:

    Да бе, Янче, излезе, че няма отърване от тях! Верно – то май ще излезе, че времето и разстоянието не лекуват. Амнезията е по-скоро болест, нали? А знаеш ли колко е страшно да виждаш непознати деца да е катерят по твоите кестени и да ти се иска да ги свалиш, да се метнеш на някой клон и пак да станеш малка и сресана? Живееш, живееш и изведнъж откриеш, че смисълът не е бил чак толкова голям…

    Вили, снимките са ужасни, но когато набарам Яна или Радо, ще ги качим.

  4. Мицева каза:

    наистина не е голям… това отдавна го открих…

  5. вили каза:

    Не вярвам. Хубаво е след дълго отсъствие от родният град да се върнеш и да видиш, че той е пак там, но уви там нищо интересно не става. Имам в предвид една песничка за две праскови и една череша. Обичам да си ходя в Сливен, но повече от 2-3 дена ме хваща амок…:(

  6. вили каза:

    Снимките ще ги преглътнем всякак. Искам да видя розовкото, оранжевото, зеленото…

  7. keklanka каза:

    И мен ме постегна душичката, все пак в този край изживях може би най-истинските си 7 години.. И в Нови Пазар съм идвала през съботите и неделите, но не го познавам чак в такива детайли.. Сатова пък тук в Казанлък се образува колония от региона. Има двама новопазарци и един шуменец. единият ми е мъж, другият ми изражда бебето.. а третият.. третият навярно като теб, адашката.. като се връща в душата му има разни наченки на чувствата, които изпитваш ти.. Всеки пък, когато ми се говори за Шумен ми се стяга душата… Много хубав пътепис.

  8. Диана каза:

    Светлина, няма да те лъжа, ти си писателка и половина. Аз нямам такива чувства към моя Шумен, тук е родният ми град, живея си в него, но докато четох, за първи път почувствах какво е истинска носталгия. Също и коментарите на Яна и Кекла – те са те разбрали много добре за какво говориш. Вили, мила, ти си улегнал човек вече, отдавна си в Пловдив, чувстваш го по-близък от Сливен, по-познат. Но подобно чувство като това, което е описала Светлина, може би може да изпита само човек, който наскоро се е разделил с града си и не знае дали ще се върне там и изобщо. А също и как ще понесе срещата и раздялата с всички свои спомени.
    Ох, обърках се нещо, не исках да претупам коментара, надявам се да сте ме разбрали!

  9. xxx xx каза:

    Баба ми беше от твоя край. Като малък съм ходил на Нови Пазар и имам много бледи спомени. Хубавото е, че градът няма конкретно значение. Сливен, Шумен, Нови Пазар – усещанията са същите. Все едно си описала моите усещания за моя град. Хубаво начало на жегав работен ден далеч от вкъщи.

  10. Диана каза:

    Три пъти се връщам да го чета. За смисъла си помислих – голямата, шарена и многолюдна София го прави такъв – обезценява го, убива го. Истинското е там, където се връщаш и разбираш.
    Исках да ти кажа също, Светлина – да си писател не е кой знае какво повече от другите – различното е само, че си причиняваш много повече болка, защото сетивата ти са непрекъснато изострени. Сърцето ти винаги е отворено и попива, попива, без да изхвърля – също както и с вещите и сантименталността. Да, много ми хареса този пост, но ти си знаеше, нали!

  11. Svetlina каза:

    Бе, ей, като сте тръгнали да ми правите вятър, що не кажете нещо и за песничката ;) ? Хе, аз не съм имала намерение да пиша някаква литература, ма тоя мед не можех да го оставя така несподелен. Явно чувството е всеобщо и съм много доволна. Някакси… много беше истинска цялата работа – по малко тъжна, по малко весела, ама сто седемдесет и нещо процента истинска. На фона на другата публикация от тая нощ – за студентите-самоубийци много съм щастлива да разбера, че има хора, които са способни да чувстват. То е точно както Диана описва писателството – отваряш се и попиваш.

    Бягам, че днес щеше да ми е ден за бюрокрация, ма от толкова нощно писане се успах и в момента е обедната почивка на всички стаички и стайчета, които трябва да посетя…

  12. Svetlina каза:

    Забравих да кажа – Кекле, видях в двора на училището съучениците на твоето комшийче, нали и аз съм си играла с тях няколко години – едните седяха на земята и гледаха как другите ритат – видяха ме, ама не ме познаха. Представяш ли си – две години и хоп – вече те няма…

  13. вили каза:

    Така е Диана, наистина Пловдив ми е вече по-близък. Тук е домът ми. Но обичам и Сливен, дори го познавам много повече от Пловдив. Имам и няколко свидни приятелки и много, много страхотни спомени от детството ми. А светлана ги има все още тези трепети красиви, защото няма моята обремененост. А, ти, Светличе, наистина пишеш хубаво и очаквам, ти да си следващата, която да чета в оригинал. :lol:

  14. Svetlina каза:

    Няма проблеми – в събота ще четеш толкова оригинални задачи по математика ІІ, че направо като нова наука ще ти изглеждат :D

  15. вили каза:

    Чакам, чакам…

  16. astilar каза:

    Настръхнах от вълнение и ти завидях, че можеш да преживееш такова връщане. Съгласна съм с казаното от Диана.
    Вероятно в резултат на сравнително честата смяна на градовете, в които живея или заради непрестанните ми пътувания (има дни, в които по два – три часа съм в един град, после два – три часа във втори, докато не се прибера в третия, който също не ми е близък :) ) не мога да изпитвам емоция към град.
    Вълнува ме всяка среща с баба, макар че стават все по-тъжни.

    Отивам да си помрънкам. :(

  17. Svetlina каза:

    Аз пък познавам Дамян от 6 години и винаги съм му завиждала, че е не само национален патриот, а и че може да обича точно определен град. Аз също като Астилар (знам какво е палиндром) съм сменила доста и все си мислех, че от тоя страна съм ощетена. Пък то какво било – сега си имам няколко града :) .

  18. vilford каза:

    Накара ме да си спомня моето първо връщане в Шумен след сесията в първи курс. И как се почувствах у дома, едва когато осъзнах, че несъзнателно прескачам разместените плочки пред блока. Тогава в една секунда носталгията, която си пренебрегвал, те сграбчва за гърлото и върху теб се изсипва разбирането, колко здраво си свързан с някои неща/места/хора.

  19. Svetlina каза:

    Че даже и с диалекта :) . На шуменската гара една жена каза „Сиетнье льи?“ и не можах да си скрия ухилената физиономия.

  20. vilford каза:

    Един колега казваше, че като отиде в Шумен започва инстинктивно да търси българското посолство там

  21. вили каза:

    А усети ли, че в тъмното знаеш къде е ключа за осветление, на какво ниво е дръжката на вратата, къде са точно всички мебели и как не се удряш в тъмното. Всяка една част от жилището ти е до болка позната.
    Това винаги ме е учудвало – как не забравям тези дребни детайли!

  22. Svetlina каза:

    И как можеш да се провесиш на простирите без да отваряш очи и да оставиш вятърът да те духа – сериозно – мога със затворени очи да се отпусна и да ги уцеля.

  23. vilford каза:

    Ти си от отбора на смелите – затова. Разбра ли, че следващото парти (в твоя чест) ще е маскен бал. Ти избираш кога.

  24. Svetlina каза:

    Разбрах, разбрах, ама чакам да попреминат изпитите – предполагам, че ако имам нет следващата седмица, ще се маскирам на нещо и ще ви побъркам от туист (не че мога да играя, но ми харесва да продължавам да се опитвам да си измислям движенията).

  25. Радо каза:

    Хм, той влаковият студ си е малко специфичен.Един такъв невидим и непобедим – да си нямаш работа с него. Все едно от костите ти излиза навън. Изгревният студ е друга работа – усещаш го най-вече с носа. Но пък мозъкът ти гледа топли цветове и си вика „а, да бе, струва ми се – много си е топло даже“(кое е лилавото?). Сигурно двата в тандем са гадни. И винаги бебе-облаци. Тва изгрев без бебе облаци е като събота сутрин без малоумното лаещо хъски на съседката.

    Странно… сутрин без коли, липи и нищо не се споменава за пеещи пилета. Що нямате пилета в Шумен вие бе? Изобщо как беше сигурна, че е сутрин ако не е имало пилета? Позволи ми още веднъж да се усъмня в повредата на носа ти. То верно, че тая миризма и с езика, че и с ноктите можеш да я усетиш…
    Не им се чуди много на кучетата, при тях тва, че няма разлика между майка, баба и внучка понякога е доста буквално. Пък може цвета на шуменските кучета да е нещо като десена на килтовете на клановете в Шотландия – строго индивидуален и обект на гордост :)
    И ти ако не изхвърлиш нещо чуждо от някой шкаф… Съвсем истинска майка ще станеш :)
    Сестрите (не че много разбирам от тия работи) май имат навика да се усмихват след като получат обици, от каката дето са я псували толкова одухотворено преди три дена.

    Въпреки всичко, Светлинка може да накара някой, който едва ли е спал и 3 нощи в живота си на север от Стара планина да тъжи за Шумен. :) Уж не и се връзва… пък му се ще. Хубаво нещо тва носталгописа. Хем те преобръща коремчето, хем ти разчуства читателите. Ама да подчертая – живота винаги върви в една посока – напред. Може понякога да се отбива, където му се види познато да изпие една бира, ама след това винаги си отпрашва накъдето е тръгнал. Не че не можеш да се насилиш и да се върнеш назад. Ама резултата е какъвто е и от всичко насилено – никакъв. Секс символите са бармани, на сянката вече не си ти а новата кокетна химическа тоалетна. Дори и да догодиш най-важните за теб фактори пак е насилена работа. Аз мисля, че не си струва. Спомените са си само спомени. Ако са хубави, толкова по добре. Ако не са… е, с времето стават. Верно сме направени някак си криво – помним субективно, това което най ни изнася да помним. Наскоро се видях с едно момичеза пръв път от години. Мислех си, че тогава сме били голяма работа и са ни пречили обстоятелства, които сега ги няма. Е, припомних си някои кисели подробности. Ти Инке сигурно се сещаш за коя говоря.
    Та пак да кажа, спомените да си знаят мястото. Дето викаха от Глобул – „най-доброто предстои“.

  26. Диана каза:

    Радо – :D :D
    Само да кажа за влаковия студ – не съм експерт по него – но е в тясна връзка с недоспиването. На мен ми е най-студено, когато съм недоспала.

  27. Svetlina каза:

    Е, по тая логика на мен последните 2-3 години трябва да ми е мноооооого студено :) . Ама пък не би ли трябвало тялото да си променя температурата по време на сън? Уф, ще питаме Деничеро!!!
    Лилавичкото е два вида – тъмно за риган и светло за лавандула – много модерно стана там да се гледат разни билки и да им се слагат етикети БИО и ЕКО. Въх, за хъски не знам, ма тая събота ще имам доцент по математика и изпит, та може и прав да е Радо. КАК ДА НЯМАМЕ ПИЛЕТА В ШУМЕН, БЕ??? МИ ЧЕ ТО ШУМЕН Е САМО ПИЛЕТА – ГАРГИ!!! В ОПРЕДЕЛЕН СЕЗОН ХОРАТА ИЗБЯГВАТ ДА МИНАВАТ ПРЕЗ ПАРКА, ЩОТО ВАЛЯТ КРАСОТИ. А ВЯРВАШ ИЛИ НЕ, ПО ОБЩЕЖИТИЙНИТЕ ПРОЗОРЦИ ХРАНА НЕ СЕ ИЗНАСЯ :) .
    Колкото до новопазарските кучета… не мога да кажа, че съм ги анализирала всичките, но поне тея на гарата все едно от калъп излизат и те тва е! По два-три пъти в годината се пръкват еднакви палета, които еднакво много обичат баничката ми. Нямам обяснение ;) . И да не съм чула нищо за шкафове – изхвърлях си мои неща! Като стана голяма и ще стана икономка на Радо, нищо че той още не знае и тогава сам ще иска да си направи застраховка живот! Харесах си го, щото разбира от сестри и обеци.

    „Въпреки всичко, Светлинка може да накара някой, който едва ли е спал и 3 нощи в живота си на север от Стара планина да тъжи за Шумен. :) Уж не и се връзва… пък му се ще. Хубаво нещо тва носталгописа. “

    Сега вземи кажи, че мога да те накарам да тъжиш и за Ивайловград, където не съм ходила.

  28. Радо каза:

    Аз знам, че телесната температурата се повишава рано сутрин, за да компенсира студа, ама не съм сигурен дали е свързано със съня.
    Нека ви валят – аз хиляда пъти съм казал, че природата трябва да се унищожи :) И как различавате общежитията от обикновените блокове без бурканчетата и дамаджанките по первазите? :)
    Що пък да не ме накараш да тъжа за Ивайловград. Че то е достатъчно да смениш само имената. Аз за Шумен така или иначе знам само, че е там някъде горе в дясно.

  29. Svetlina каза:

    Аз за Ивайловград знам, че е долу някъде, жега е и имат фонтан. А за общежитията важи правилото: ако те болят ушите от двуцифрено число звуци, включващи чалга, рап, джаз, секс и трошащи се съдове, значи се намираш на разстояние от нула до 500м от шуменските общежития.

  30. deni4ero каза:

    мене що ме намесихте, не разбрах?

  31. Svetlina каза:

    Нали си анатом! Ама първо ще те изчакам да си напишеш петте рецепти, че и без това закъсняваш :) .

  32. deni4ero каза:

    въх! То имало и срок …

  33. Svetlina каза:

    Деца, нападнахме Радо в гората, за което много трябва да ми благодарите. Честити ви снимки от дъ грейт рейлуей трип :)

    ПП: уърдпрес нещо не ми дава да ги слрожа като картинки, а само като линкове ;( Ма и така са си смешни. Инджой!

  34. Диана каза:

    Къде са, не ги виждам!

  35. Svetlina каза:

    В разпиляни из текста линокве :) Крият се от мами, незаспали след полунощ :P

  36. вили каза:

    Видях ги! Хубави са, но ти си ги описала по-хубаво. В движение на стават толкова хубави снимки! :) :) ;)

  37. […] как да се прибера вкъщи“, въпреки че вече си бях вкъщи. Банално, даже малко лигаво звучи… моите улици, […]


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s