Дайте ел стола, не ми трябва инжекция!

Сериозно! Донесете ми нещо, което да ме убие хем жестоко, хем от раз!

Ужасно ми се гади! Не мога да спя, не мога и да стоя будна, не мога да лежа и права не мога. Главата ми иска да се взриви. Ама ме е страх да пия хапче. Вече не знам какво може да ми стане.

Мониторът се клати, изобщо не знам как побеждавам на белот. И да – 5 без 20 е. Вторник спах 15 часа и ядох някакво грозде и сандвичи с риба тон. Сряда бонбонче, геврече, 23 капки хексалгин, едва погълната част от малка пица в любимото ми място. Трамваи, автобуси… Жестоко ми се виеше свят. Слязох на грешна спирка и трябваше а вървя много. По права линия и да мина през два подлеза. Идея си нямам как не паднах п стъпалата или как не се загубих. Даже много-много не помня пътя, по който съм минала. Знам, че вървях с телефона в ръка и се чудех на кого да звънна, че да ме държи будна. Яна, Кекла, Радо. Бе… улицата по принцип е една такава… права и по средата заградено за трамвая. Да, ама на мен ми танцуваше. На спирката пък нямаше пейка и стоях права. Много време. В автобуса щях да заспя, държеше ме будна чувството, че ако малко се отпусна, ще повърна.

Минах през магазин да си купя каквото ми е казал докторът и сокче с много витамини, както ме караше Радо. Прибрах се. Някак. Играх с кучето и щях да падна. Качих се по стъпалата и реших повече да не ги слизам днес. Легнах да спя на двете фотьойлчета пред компютъра – музика, духалка, одеяло, плюшен тигър. По някое време Смешко ме събуди. Изплашен. Снощи му бях писала, че много ми трябва и че пак съм в емоционална дупка. Вече не съм. Смешко ми се обади. Ей тия малките неща. Все забравям да благодаря за тях.

Каза ми пак да заспивам, обеща да се видим, обеща да си помисли дали да не дойде да живее до нас. Май и други неща каза, ама не помня. Спах. Много спах. От време – на време се събуждах, за да си преместя крака. Знам, че не боли, като е нависоко, ама може да го обезкървя и трябва чат-пат да го премествам. По някое време се събудих и набарах пак грозде. С. има и някаква баница от къщи. Ужасна на вкус. Поне трите парчета, които изядох.

На линия ме чакаше Радо. Вярвайте ми, много лошо нещо направих. Много. Освен това слязох по стъпалата, напълних си кофа лекарство, почти не разлях по пътя нагоре, опчти не се пребих, почти можех да си движа крака.

Мислех да си лягам към един. Ама много, много, много ми се гади. Не, не искам да легна така. Бре, не съм прекалила с лекарството. Би трябвало да мога да пия пъти повече от тая доза. Май не съм и настинала. Уф. Скапана история. И вместо да се радвам на всички около мен, вместо да подскачам, защото наистина има защо да съм щастлива тоя път… седя и плющя белот, пасианси, миночистач…

Нищо не ме боли. Вече. Главата я чувствам празна. Изобщо всичко го чувствам така. Все едно са балони, които ей сега ще се разлетят нанякъде и ще остане само чревносъдържимо по фотьойла. Ей на – гледам си лявата ръка и само я виждам. Изобщо не я усещам. Някакви тъжни песни ми се въртят от диска и съвсем се побърквам. Щото ми е хубаво на душата, тъжно на ушите, гадно на стомаха…

А, да. коментари на тая пбликация няма да има. Нито искам следващите две седмици, когато ще пия обезболяващи някой да ме пита как съм. Зле съм, много ясно. Не съм себе си. И наранявам наред. Това последното не е от лекарството. За някакъв половин час светът ми се обърна.

Винаги съм завиждала на Яна, че може да бъде егоист, когато трябва. Мислех си колко е здравословно да и егоист и как трябва и аз да се науча. А днес открих, че всъщност съм такъв. И че хич не е хубаво.

Да си напомня! Не бива да мърдам с глава. Нито да пиша такива публикации.

–––––––––––––––––––––-

Вижте какво си намерих :)

Advertisements

One Comment on “Дайте ел стола, не ми трябва инжекция!”

  1. […] Тих шепот Голям прас, че не искаш коментари… […]