Пликове щастие
Публикувано: 13, ноември 2008 Filed under: лиготии 10 коментара
Тази вечер няма да спя. Имам важна и тайна работа. Трябва да си направя план за утре – пак е денят на световната доброта/милост/учтивост/прелест дори. Имам да раздам купища подаръци, обичам толкова много хора… и една рошличка. Ще си взема найлонова торбичка – в шкафа има много и отдавна чакат да им обърна внимание. Тръгвам от малката закусвалня с учтивата леля. Ще се надигна на пръсти на прозореца и ще кажа „Добро утро, може ли една кифла със сусам?“. Ще подам предварително приготвените стотинки, ще благодаря и ще пожелая лек ден. Пускам в торбичката и се натоварвам на автобуса. Ще я оставя леко отворена, за да слуша какво си бъбрят бабите. Ще сляза чак на Южния парк. По стара традиция ще се подпра близо до гумените патета, които се ловят с въдици и ще гледам 3-4-5 годишните мъничета. После ще си взема захарен памук и ще се кача на увеселителното влакче, което обикаля парка. По някое време ще скоча от него и ще нарисувам голяяяяяяяяяямо слънце с тебешири. А до него ще има пеперуди и шоколаодви храсти. С червен тебешир, че няма друг. След това ще се кача на най-високата катерушка (жирафче е) и ще скоча от върха. Малко болят петичките после, ама много сладко казвам „ох“. Ще се скрия на едно тайно месетнце (Диана го знае) и ще излапам кифлата, захарния памук и скритото плодово мляко в раницата. Ще завържа торбичката и ще я напъхам във вътрешния джоб.
След това ще се разходя пеша по Евлоги и ще потърся пейка. Ще ми стане студено и ще си подвия краката нависоко. Съвсем свитичка ще отворя книжката и ще се зачета. Дълго ще чета. Покрай мен колите ще минават, но никоя няма да свирне, никоя няма да спре, пешеходците няма да ме забелязват, само слънцето ще се сеща за мен и ще ми обръща страниците. После ще се наведа, ще везма няке паднало листо и ще хукна да си гоня автобуса. На Плиска (знам аз кой живее там) ще сляза и ще заведа листото на стол. Ще си поръчаме мусака. После и крем-карамел. Всичко ще излапам!
После…
Сигурно ще е станало към 4 часа и ще тичам към пощата. Ще пусна две писма – едно за Пловдив и едно за Германия. В едното ще има торбичка, а в другото – листо.
Убедена съм, че получателката на торбичката има очите и всичко необходимо да усети колко много щастие, разходки, скокове, захар има събрани в нея. А торбичката е толкова малка. Може да се събере примерно под възглавницата и никой да не знае защо мама Рошла заспива толкова усмихната. А може да я сложи на рафта в хола и да позволи на захаросаните емоции да заразят цялото й семейство. Ако иска може да я прибере и на тавана в скрина с пистолетите, бялата нощница, мистър Нилсон…
Климент сигурно няма да знае какво да прави с листото, обаче ми е диваче и просто ще го метне някъде из стаята. Изобщо няма да усети как изведнъж ще му мине умореното настроение и как постепенно ще се усмихва все повече. Знам, знам, знам, че жълтият лист ще го направи много щастлив. Защото аз пък ще съм предадала своето щастие на него. И малко крем-карамел.
* * * * *
Благодаря на æren за идеята за есен в плик :) Благодаря на Размисли, която ме ентусиазира да измисля своя утопия и вече няколко месеца ме кара да си блъскам главата над темата. Така и не можах да свикна с мисълта, че „Незнайко“ бил утопия. Само аз ли вярвам в него? Е, ще видим дали ще ви харесат моите предмети, попиващи щастие. А сега… мили деца, които си лягате толкова късно и които смеете да сте оклюмали в един толкова хубав ден за мен, усмихнете се, поемете си дълбоко дъх и се успокойте – знаете много добре, че ме мързи да излизам в тоя студ, ако ще и с чувал. Честит ви ден на Добротата и нека всяка красива мисъл ви се връща многократно!
Жълтурчето 
:) :hug:
Е, откакто съм весела и ви пиша щастливи публикации, вие ми коментирате само с тия жълтите физиономии, мерси!
Пожелавам ти много такива хубави дни. Изяш един памук и заради мен. :)
(И пак жълта физиономийка)
Добрем, добрем :) Утре ми изтича срокът на годност на бозата, така че имам да се преборя и с 2 кила боза :) :) :) :) :) :)
Утопията е идея за идеалното общество… не задължително нещо, което не може да съществува – то може да съществува по принцип :)
И аз съм пробвала такива дни, но не толкова често като теб :(
Когато бях на лагер един път реших да си опитомя едно приятелче. Познавах я отпреди, но не бяхме близки и не я харесвах особено. Но за експеримента. Пазех й място в автобуса, разделих с нея ореховката, когато не стигнаха… Колко е лесно да си опитомиш някой :) И станахме приятелки и се оказа, че е много готина.
Честит празник!
Идеалното общество трябва да е пълно с приятелства :) И с хубави честитки ;)
Иначе си мисля, че тия мои предмети, помнещи емоции имат малко общо и с твоята публикация с олтарчетата. Някак… вероятно могат да съхраняват и отрицателни емоции. Точно затова в моето утопично общество има много дребни предмети, които само някои специални хора могат да забелязват. И ако може… никой не пипа нещата на другия :(
Накъде/ На кого ще пращаш есенната поща?
О, аз мисля, че адресатите вече са получили моите виртуални хубави мисли и даже са успяли да ми се ухилят в скайп ;)
Получили са :) , дори и онези, чиито имена не са написани на пликовете.
Имаше една „Голяма пощенска приказка“ (или тнещо подобно) на Карел Чапек – в нея се обяснява как в пощите живеят малки джуджета, които вечер играят на война, ама не с тесте карти, а с писмата за експедиция – можели да усещат през пликовете кое съдържа повече емоции. Та в онази конкретна нощ всички бяха надцакани от писмото на една майка, а накрая и от писмо на влюбен заплес, който забарвил да напише адреса на любимата си :) Вярвам, че емоциите могат да са заразни, макар и не точно по тоя начин :)