Мъничка договорчица

Айде да спрете да ме питате как съм, а?!

Ясно е как съм. Днес съм точно както бях и вчера. С разликата, че навън духаше ужасен пронизителен вятър, валя ме дъжд, прекарах час и половина в задръстване без книжка, към сандвича ми имаше месо и вместо да съм убедена, че с Яна няма да се видим скоро, знам, че с Яна евентуално може да се видим в четвъртък.

Как да съм? Нямам сили да напиша в блога как съм. Нямам и желание да говоря за това какво леке съм. Чудя се кога ли ще ви стане ясно, че не трябва да ме питате?! Боли всеки път, без значение коя лъжа съм извадила от торбата. Без значение какво съм отговорила. Всяко напомняне, че трябва да съм някак, всяко напомняне, че съм човек, всяко напомняне, че на някого му пука за мен… боли.

Болеше вчера, когато колежчица се разплака на рамото ми, а единственото, което можах да направя, беше да й галя косата и да й говоря все едно е на четири. Болеше днес, когато чух „Big Girls Don`t Cry“ и се разциврих в офиса. Болеше, когато в таксито звучеше „Водка с утеха“ и с усмивка казах, че нямам нищо против песента.

Заболя, когато се опитвах да му звънна и ми затвори.  Заболя точно като оня път, когато му казах, че въпреки всичко още го обичам и той спря да ми пише. И все пак не колкото, когато ми каза, че не вярва, че го обичам и че само от самота съм с него.

Боли и сега, докато пиша публикация от 6 изречения за 2 часа.

И за всичко е виновен Клаудио. Не се задоволи с „alive and sleepy“. Надали е очаквал да намери под него „i feel lonely in a special way… like when you have great friends, great home, dreams, plans, past and you don`t have someone to share them with“. Обаче го намери. И на мен не ми харесва, но фактите са си факти.

Сега разбрахме ли се? Никой, дори и Клаудио, няма право да ме пита как съм и кога пак ще чуе, че съм „happy“ или „my day was full of colours“! Имам пълно право да си се натъгувам, да си нося новото черно яке и да слушам Simple plan.

Advertisements