2014: една специална война

Предполагам всички вече знаят, че в Израел валят ракети.

Така де, не валят, щото си имаме 9 „купола“, които ги прихващат и ги унищожават във въздуха. Пресмятат къде иска да падне и ако се падне в близост до хора, звънят сирени, чува се БУМ и толкова. Ако не се падне в близост до хора, падат върху девет крави и после целият фейсбук ми се смее, че питам за бика.

Засега много добре ми се отразява това със сирените. Ако съм на работа, все ме хващат в гладен момент. До тук съм била в бомбоубежището (с всичките колеги) с Тоблерон, пуканки, шоколад, течен шоколад, кроасан. А веднъж не можах да чуя сирената като хората и си останах на бюрото.

Вкъщи нямаме специално подсилена стая, затова сирените ни събират с комшиите от долния етаж. Комшията-гей ведънж се яви по хавлийка. А Лиор се сприятели с четири кучета и едно коте. Другия път мисля да взема и папагала, да се запознае и той със съседите. Обикновено след сирената си пожелаваме повече да не се срещаме. И редовно ни се карат, че сме закъснели :))))

Внимавам да не чета/слушам новини, особено лошите. Обаче се оказа, че да живееш на война през 2014та година е нещо прекрасно. Никога преди не бях виждала такова чудо.

Детските градини по цял ден правят картички за войниците. Някъде из нета има снимка на танк, облепен от горе до долу с картички. Фейсбук е пълен с групи, които се организират и изпращат на войниците домашно приготвена храна, стотици кутии пица, плата суши, дрехи, цигари (които са им в особено голям дефицит). Колежката от счетоводството вече втори път изпраща дарения, на стойност 10% от моята заплата. Фирмата на Лиор дари 0.25% от приходите си за юли. Общо взето всеки магазин прави намаления за хора от южен Израел. Шефката събира дрешки и играчки за децата от пострадалите райони. Сестра й измолила от HP няколко стотин таковата, които позволяват много телефони да се зареждат едновременно от един и същи контакт. Стотици хора от Тел Авив предлагат безплатно стаи за пострадали от юга. На погребенията на загиналите войници се нижат хиляди хора. Всяко погребение се дава по телевизията, нито един войник не е пропуснат. Всеки ден вървят автобуси към болниците с ранените, където всеки желаещ може да ходи да им прави компания. Случва се войникът да е доброволец от чужбина и да няма никакви роднини в Израел. Веднага се намират желаещи да го посетят. Оняден Лиор ме помоли да напиша писмо на английски, негова колежка ги разпращала по военните бази. Екипът на Мастър Шеф готви специални манджи и ги носи в болницата, специално за ранените войници.

Наскоро се въртеше снимка как по време на сирена случаен минувач прегръща млад татко, който се опитва да прикрие новородено бебче. Познавам човек, чиито три деца са в Газа в момента. Двама колеги също бяха призовани. Трети отказа, защото не мисли, че може да убива хора. Като свърши войната, сигурно ще ходи на съд. Най-добрият приятел на Лиор вчера ходи да оплаква някакъв войник, когото не е познавал. Тук ги оплакват по 7 дни, гледах по телевизията, не могат да се събират по къщите, изнасят пейки и маси по цялата улица.

Никога не бях виждала такова чудо, толкова много съпричастност. Не е моята държава, не е моята война. Нямам нито един братовчед, призован от запаса. Да, ама 80000 (осемдесет хиляди) братовчеди на съседите, на колегите, са. 80 000 момчета и момичета от запаса. И… абе, става ми хубаво.

Някакси напоследък не ми се вижда наивно да вярвам, че доброто винаги надделява.

---