Мастилен писък

Ще ми се да викам,

да се влача на колЕне,

с пръсти да рисувам

името ти върху мене.

Ще ми се да вия в мрака,

докато глас престане да излиза.

Защо трябва да те чакам

с пияни от сълзи душа и риза?

Ще ми се да ти изпея песен,

докато във погледа ми плуваш,

че в сърцето ми (с дъх на есен)

всяка нощ и ден ти маршируваш.

Искам да съм рошава. Дива!

Искам да съм мъничка. Жалка!

Ще бъда толкова щастлива

да заспя в твоята тетрадка!

13.11.2007, ХТМУ – упражнение по математика


По записки на един приятел

За първи път от много време бях излязла. Ани беше решила, че е добре да се разнообразя след… абе какво се преструвам, че ми е леко да го кажа, след случката със Асен. Не – нямам предвид това, че ме използваше за извратените си сексуални желания, нито че ме биеше за всяка капка алкохол, изпита в бара. Но никога няма да му простя, че заради него изгубих детето. Той не знаеше. Не исках да му казвам. Никой не заслужава баща като него. Но онази вечер в тоалетната той беше по-груб от всякога. Сигурно дори не е забелязал кръвта, която се стичаше от мен. Дано! Не му дължа оправдания! Нищо не му дължа!
Ани също не знаеше, но за да й се отблагодаря за мълчаливата болка в погледа, се съгласих да изляза. Оставих се да ме води и влязохме в някакъв евтин бар, където можехме да се скрием в ъгъла и да се преструваме на щастливи. Музиката беше малко тиха и на моменти почти се стрясках от нотките на истерия в гласа си. Затова гледах само да се усмихвам и да кимам. Така изгоних и някакво мило момче, но нопоследък не можех да търпя мъжете. После отнякъде се появи Стоянчо – последната любов на Ани. Завиждах й – той поне беше свестен. Нисичък и чорлав, ама свестен. Направих се, че не ми е неприятно да си тръгнат, но веднага след това съжалих. Асен се появи и развали вечерта ми с гръм и трясък. Както винаги наведох глава и се праевх, че го слушам. Дано този път да не пие много… Но той… е – не! Нервите ми не издържаха! Просто станах и си тръгнах. Още във фоайето сълзите ме предадоха и започнаха да се стичат по вече не толкова свежото лице. Не им обърнах внимание. Тия дни ми е все тая дали плача. Животът е гаден!
Отнякъде се появи и някакъв смешник – Прочетете остатъка от публикацията »


Пак кратки вести от една объркана глава

Ако е вярно, че всичко има смисъл, тогава вярно ли е, че има смисъл в отричането на смисъла? Не, че нещо, ама исках да се похваля какво ми хрумна днес на лекции по математика, докато се мъчех да изсъхна от криворазбрания софийски сняг…


Задачка

Да започнем с две твърдения, с които всички са съгласни:

„Човекът е човек, когато е на път“

и

„Човекът е щастлив по default“

Логичното следствие от тях не е ли, че човекът е на път по дефолт ??? Това значи ли, че постоянно трябва дасе променяме, да еволюираме, да пълзим в страни посоки? Или пък значи, че за разлика от другите животни ние никога не си знаем мястото?…

Просто си мислех…

Не ми обръщайте внимание…


За мислите

На света има 1 вид животни, които живеят само по 1 минута или по-малко. Много е трудно да ги видиш и е невъзможно да ги пипнеш. Казват се ГЪРКЕЛИ. Те са красиви  птици на петна, с дълги крака и малък сладък клюн. Не ги виждаме, защото се превръщат в щъркели и гълъби. Ако някой е излъгал много сериозно, гъркелът се превръща в гълъб, защото на лъжата краката са къси, а в по-леките случаи се превръща само в щъркел, защото клюнът му пораства.
В митологията на кц873з%у гъркелите представляват добрите намерения на хората. Когато се преобразуват обаче, те губят магическите си способности и си запазват само по един спомен: 1) гълъбите обичат половинкта си за цял живот и 2) щъркеловите гнезда носят щастие.

Днес всички се преструваме, че те никога не са съществували, за да не си признаем колко сме лоши. А всеки път, когато някой каже, е не вярва във феи, една фея умира…