Добре, вече съм крайно самичка
Публикувано: 19, март 2011 Filed under: лиготии 14 коментараНямам идея как се чувствам. Малко изморена, малко изумена, малко предадена, малко тъжна. От всички глупости, които менопаузираната ми майка можеше да направи, тя си избра да избяга. Да зареже живота си и да се преструва на някой друг. Вместо като нормален човек да се радва, че е със семейството си, тя избяга. Е, аз съм сигурна, че бягството е само на разстояние и че никога няма да може да се откъсне от старите си навици, но също така съм и сигурна, че е грешното решение.
Жената, която не може да издържи 20 минути в чисто нов и полупразен градски автобус в София, ще се пробва да получава заплата за гледане на дете в Лондон. Без да знае езика. И без в живота си да е стъпвала в метро, да не говорим за многоетажно. Жената, която вървеше приведена след Божката, защото се страхуваше, че може да падне, сега ще поеме отговорност за дете в ситуцаия, в която тя няма да е в състояние да се грижи дори за себе си.
Това, което най ме изуми, всъщност е, че всички вкъщи подкрепят решението й. Всички дружно криха от мен, докато не останаха 3 дни до полета. И всички дружно решиха да се тревожат за мен, щото на следващия ден си забравих телефоните. Сякаш мога да направя нещо, което да я върне. И сякаш никой освен мен не забелязва, че тя пие шепа хапчета, спи следобед, охка, като върви повече от 15 минути, недочува и се чувства адски неразбрана. Нищо от това няма да се промени в понеделник.
Само дето болната й майка пак ще заживее сама. Пак ще издържа сестра ми. Която пак ще казва мамо на хорските майки. А за баща ми не ми се мисли. Направо ме е страх да се запитам той в кой град/държава ще избере да живее/работи.
Имам чувството, че майка ми се е побъркала и иска да пробва живота на пропадналата си сестра.
Не разбирам! Не можаха ли да си хванат любовници? Не, къде, къде по-готино е да кажат на всички и всичко в живота си, че не им е важно, че не е достатъчно, за да останат.
И докато не разбера, няма да вдигам на никакви номера, започващи с +44.
Още не се сърдя. Засега съм объркана. И положително предадена.
Жълтурчето 
ако нещата не потръгнат, ще се върне
гуш
Все пак това си е нейн живот. Освен това тя е от поколението сна което цял живот му беше забранявано да напуска страната. Доа 1989 г от комунизма, а след това от Шенген. Нали сте големи, какво искате от нея, цял живот да бъде ваша сянка ли?
Да, животът си е техен. Ние можем да се притесняваме колкото си искаме за тях, но нямаме право вече да им се бъркаме, не и след толкова години.
Идва момент, когато човек казва „Изгледах си децата, вече е време за мене си. До тук беше!“.
Добре де, като е време за нея, що ще ходи да си троши главата? Аз от грижа за себе си ли предпочитам да си стои по-близко до джи пи-то?
Не върви баш на мене да се каже, че имам родител-орлица. Още в 11 клас се преборих за свободата си и не мисля, че е било за лошо. Обаче колкото и да работя и да живея сама и на 400км, пак не смятам, че това може да се сравни с нейната идея.
И твърдо отказвам да водя телефонни разговори за това колко е уморена, какво е гадно времето в Англия, как й се обаждат астмата и синузита от препарата за миялната в семейството, където работи, как се е загубила в метрото или как си е купила обувки, щото не е знаела думата за бял хляб.
Едно е време за себе си, друго е бягство с цел саморазрушение.
Fingers crossed за това всичко да бъде наред и за теб, и за нея!
Но…уважи решението й, някак в чувстото си за предаденост, ти също предаваш нея.
:)
Чувствата не си ги избирам. И фактите също – да отиде при сестра си, да иска да стане като сестра си… дето ме гони от вкъщи с полицаи… ем, ако не е предателство, какво е? Внезапна загуба на черепно съдържимо?
Ако бях на твое място, аз само щях много да се тревожа за нея. Така, както си го написала в текста. Но явно тя не отива там сама, а отива при сестра си.
Семейните взаимоотношения са странни и трудни и никой не е в положение да дава акъл на другите как да си живеят живота.
Ако беше останала заради това, което се очаква от нея или което си мисли, че ти искаш или имаш нужда от, пак щеше да си малко предадена според мен…
Дано всичко да е за добро :)
Аз не съм ядосана на причините, аз съм ядосана на следствията :)
А аз имам нужда от корени, нищо друго. Отдавна вече сама съм си опора, но не е лошо да имам и корени, нали 20 години все това са ми повтаряли.
това им е хубавото на хорските корени – носиш си ги навсякъде в теб :)
20 години са ти растяли някакви корени (поливани от майка ти примерно), които малко или много нямат нищо общо с местоположението на майката ти – те са си в твоята главичка, те са част от опората, която си си сама на себе си отдавна вече ;)
Нееее :) Всичко си схаванала наобратно :) Корените не са нещо, което си отглеждаш. Те са нещо, което заварваш, нещо, с което се съобразяваш, нещо, което те дефинира/изгражда/определя.
И са хора.
Нееее, по тази логика корените ти ще изчезват с хората -> по някое време всеки губи родителите си, губи ли така и корените си?
Корените са нещо, което зараврваш и за което имаш правото/задължението, да си изградиш индивидуална интерпретация/спомен. Тази интерпретация са твоите корени, носиш си я навсякъде и е свързана с теб. Или поне аз така го схващам…
Песимисти сте вие шринковете :) Нито хората изчезват, нито мемите (http://www.entheogen-bg.org/Entheogen/MemesIntro)
[…] Нямам идея как се чувствам. Малко изморена, малко изумена, малко предадена, малко тъжна. От всички глупости, които менопаузираната ми […] Прочетете повече -> WordPress.com Top Posts […]