Женска есен

Есента освен всичко друго е и сезонът на семейните празници в моя род. Сещам се за поне 3 везни и 6 скорпиона само до второ коляно. И всичко трябва да се отбележи специално. Толкова сме свикнали с тези традиции, че дори и най-малката промяна внася страшен хаос и объркване. Ако случайно вуйна Здравка не направи зелеви сарми с пилешки късчета, краят на света настъпва. Или пък ако вуйчо не получи нито една риза за рождения си ден. Не знам каква е тая мания да му се подаряват, ама винаги им се радва и ги облича веднага. Втори път виждаш ризата на следващия му рожден ден. Трети – не.
Аз като малко по-емоционална от необходимото отчитам и рождения ден на починалата си баба, както и годишнината от смъртта на дядо. Изобщо… есенно време треска ме тресе. Хубава. Човешка.
Много се чудих дали да разкажа всички тези неща, обаче ето на – престраших се. Главен мотив ми е, че сестра ми почти не ги знае, камо ли пък някой да се сети да ги предаде на децата ни. Само при мисълта, че има още купища интересни факти, които няма да науча, потрепервам. Страшничко си е. Наскоро четох един фентъзи разказ за това как в бъдещето ще можем да възстановяваме отдавна починали хора. Не всички. Само тези, които са сътворили нещо, дето пази част от същината им (сума ти творци значи – поети, художници, писатели…), както и тези, които в даден момент са извикали силно – от радост, от болка, от отчаяние… Хората с чувства. Хората, способни да оставят белези. Ами добре. Ето го моят скромен опит да оставя на света част от своята същност, оная женската, оная, дето я знаем от приказките, родовата женска памет. Надявам се да прихване малко и от същността на всичките баби и майки, които са били преди мен. Надявам се и никой да не реши, че издавам тайните им. Щото… ами не знам. Искам да се знаят тези истории. Искам да се съхрани нещо ценно, да се (въз)спомене нещо ценно. Чувствам се длъжна. Народна песен не мога да напиша. То и не трябва. Те са за героите. Обикновените къщовнички преминават в бъдещето по друг начин. От тях никоя не изпъква, защото всички са една. Всички са мен, всички са внучките си. И аз искам да стана внучките си. Искам да порасна-прерасна в тях. Като в „Потомка“ на Багряна искам те да носят в себе си най-доброто от мен, от моята майка, от нейната майка, от всяка Жена.
Не се шегувам. Историйките, които ще опиша, се предават от уста на уста по женска линия и надали някой от мъжете ги знае или поне не в тази им версия.
***
1955 година. Тя е на 16 и е твърде малка за седенки, но семейството й е много бедно, пък и нещо не траят децата, от седемте й братя и сестри само един избутва до възраст за задомяване. Наистина е малка. Нищо не разбира, само си седи в ъгъла и се занимава с ръкоделия.
През това време първият ерген задява всички моми, гони кълбета, пее песни. Един ден обаче й казва, че иска да се срещнат на чешмата. Да се срещне с нея – почти дете, най-невзрачната, най-неочаквания избор.
Отива на реката, за да се изкъпе. Старае се много. Дори си протърква кожата с някаква керемида, опитвайки се да измие едни мънички кожни петънца, които мисли за мръсно. Днес и аз ги имам.
Привечер се нагласява. Търка си устните със сол, за да станат по-червени, отгоре намазва мед, за да са сладки и сочни, на „образете“ слага брашънце и излиза. Скоро Витан идва да я поиска от родителите й. Съвсем в разрез с тогавашните традиции те я питат дали тя е съгласна да се вземат – той живее сам с баща си, сестра му е женена далече и ще трябва сама да върти къщата. Тя веднага се съгласява.
За годежа й подаряват от модерните тогава, градски дори, рокля от естествена коприна – тъмносиня на малки цветчета с едноцветен кант отдолу и огромна пандела на деколтето. На сватбата пак я облича, защото няма какво друго, а една съседка й слага червило.
Не знам точно в какъв ред стават следващите събития, но майка й почива, тя трябва да се грижи за две къщи, сами с мъжа си строят нова в града, пращат сина си из Балкана да пасе овцете с дядо си, гледа племенника си, защото брат й почива от болест.
Голяма болка й е, че не може да пее. Обаче много обича да „играе“. Запердвала е прозореца и е учела децата си на всички местни хора. Виждала съм я как се просълзява от народна песен или от духова музика. По-късно, когато вече беше болна, я водих да гледаме Николина Чакърдъкова и през целия път я държах за ръка, защото ходеше много бавно. Стоя права и я усещах как потропва с крака и се клати в ритъма на песента, безсилна да се включи на хорото.
Не помни кое отделение е завършила – вероятно трето или четвърто. Подписва се с инициалите си, но вкъщи има книги, които са си лично нейни – книги за цветя. Мъжът й е по-голям от нея и знае да пише и смята. Тя става готвачка в местно училище, той – дърводелец. Някакси успяват да направят и свинеферма. Той е домоуправител на целия квартал и всички жени идват при нея за съвет. Тя вари домашен сапун за всички и знае всяка малка тайна. На нея можех всичко да кажа. Всичко й е интересно и никога никого не издава. За другите жени от улицата ми е споменавала, че всичките са маскари, но трябва да си избереш една и да си й приятелка, колкото и да е лоша. Не можело да стоиш сама.
Освен това е и носителка на едни тайни пак женски традиции. През поколение се редуват баячките в рода. Абсолютно всяко болно бебе й е минало през ръцете. Аз наследих съвсем малка част от знанията й. Е, мога да бая против уроки и знам някоя и друга хитрина за болести, чието медицинско наименование ми е мъгла. Тайничко се надявам братовчедите ми, нищо че са момчета, като по-големи да са чули и запомнили повече неща.
За нея семейството беше най-важното нещо. Всеки си имаше позиция и трябваше да уважава другите. Мъжете бяха тези, които говорят за политика. По-старите трябваше винаги да помагат на по-младите. „Язе не разбирам, мале“ – така казвала на майка ми и баща ми, когато ставало въпрос за възпитанието на внуците и не се месела – уважавала решението им и правела каквото може. Чак когато дядо ми почина и тя започна да го опява, разбрах, че си е имала умалително, с което да го нарича, когато са сами. По семейните празници ни караше вески да помогне с нещо. Дори и най-малкото момиченце трябваше да свърши нещо, свързано с трапезата.
Днес съм много благодарна на двете й най-добри приятелки, които ме накараха да готвя за погребението на дядо и да помагам с изработката на венеца (баба лично обра най-хубавите си цветя от градината). Много плаках, докато го рязах оня лук, обаче сега бих се мразила, ако не бях помагала.
В гардероба винаги пазеше няколко чифта нови терлици и томани – по няколко от размер всъщност. „Да има – за децата“. На Коледа празнувахме заедно и тя вадеше отвсякъде терлички, увити в амбалажна хартия. Джобовете не стигаха, защото не пропускаше никого и веднъж даже я видях да вади от деколтето :)
Замести дядо ми с най-добрите котки. По ред на появяване са Мартин, Мартин, Мартина. Аз се научих през ваканциите да спя при нея в голямото легло и карах и котетата да се завиват. Тя ставаше заедно с радиоточката, поливаше градината, закусваше, после ставах аз, закусвах и пак излизахме по двора. По нейно време „Дързост и красота“ беше в пет – всички баби се прибираха да го гледат, че и тя. „Всички са курветини“ беше мнението й за филма, но не спираше да го гледа. Ех, случвало се и да стоим до полунощ, за да гледаме някои от моите филми. На моменти тя заспиваше и после ме караше да й разказвам.
Веднъж каза, че ще бъда много добра майка.
***
От село е. Голямо, но бедно. Живеят в кирпичена къща и спят на сламеници. Има по-малък брат и майка, болна от сърце. Баща й е много строг и понякога за наказание ги затваря в пещта. Не помни, но майка й е разказвала как няколко семейства решили да си търсят късмета из гръцко (трябва да е било преди 1946г.). Отседнали в някакво село и техният хазяин много харесвал малкото момиченце. Все й давал печени картофи и я учел да казва „патат“. Една нощ ги предупредил, че местните искат да ги гонят от селото насилствено и че издавал своите само заради Марчето. Всички успели да избягат.
По-късно купуват земя в Добруджа и пак така няколко семейства се преместват да градят живота си отначало. Майка й и баща й са на нивата, докато тя има за задачка да опече хляба в пещта, да наготви обяд, да гледа малкия и да занесе всичко на родителите си.
После я пускат на училище. Веднъж й трябва тетрадка, но не смее да си поиска. Накрая казва на майка си, тя казва на баща й, а той й удря шамар, защото не му е казала. Напикава се на място. Обаче не смее да помръдне от стола. За някакъв празник баща й я пита какво иска и тя си пожелава хармоника (онея малки акордеончета), той поразпитва колко струва и накрая подарява на брат й скъпо колело, а на нея – нищо.
Майката измолва да пратят Марчето в града да се доизучи. Живее на квартира и много се старае да е отличничка. Разплаквала се е, когато един определен учител й е задавал въпрос, чийто отговор не знае. Най обича да разказва за някаква съученичка, която била хваната с коса, навита на перодръжки по време на редовната проверка на учителите по домовете (обикаляли са да видят каква е средата на децата). Ходела си на село пеша и по мантичката от училище – нямала други дрешки или пари за теснолинейката.
След основното образование баща й си я прибрал на село да помага и започнала да работи в пощата. Събрали се жените от рода и го убедили да я прати и в горния курс, защото така била учена сред простите и проста сред учените. Вече мома, Мария внимавала много. Веднъж някакво момче вървяло след нея, тя си купила хляб и то поискало да й помогне и да го поноси. Тя хукнала към квартирата и следващите седмици излизала само на училище и то само придружена от хазяина. На манифестациите била от акробатите и даже пердставлявала върха на живата пирамида. Завършила с много добър успех и не смеела да поиска от баща си нищо за абитуриенстка. Тогава пък хазяйката отишла при баща й . човекът дори не знаел какво е това. Питал толкова лева ще стигнат ли и подал… ще излъжа… 100 или 200лв. Не стигали естествено, ама какво да се прави. Хазяйката купила с тях някакъв изкуствен плат, сандалки и връхна дрешка. Няколко нощи не спала, за да ушие роклята – това бил нейният подарък. По-късно всички решили, че Марето е с най-хубава рокля и я разпитвали откъде е взела плата и кой я е ушил.
Брат й също бил в гимназия, а тя заработила в ДЗИ в града. Нейн съученик й пишел писма от казармата, тя не отговаряла, защото е момиче (тая история я разбрах, чак когато се влюбих във внук му). Веднъж в работата й дошъл да я търси един… ерген да го наречем. Тя само била чувала за него, нищо повече. Казал й, че на следващата вечер ще иде да я иска. Бил много по-голям от нея, а и тя не вярвала, че е сериозен. От друга страна я било и страх да каже на родителите си… Дошли годежари в уречения ден, баща й я извикал в другата стая.
– Ти тоя познаваш ли го?
– Да.
– Знаеше ли, че ще идва?
– Да.
Толкова. След няколко дни вдигат сватба, тя се мести в голямата му къща в града и продължава да работи в ДЗИ. Войничето се връща от казарма и първата му работа е да я потърси. Мята й камъчета по прозореца в службата, обаче тя е прекалено женена, за да разговаря с него. Той намира брат й и от него разбира, че вече е омъжена. Ражда й се момиче, което кръщава на свекървата, защото наистина я обича. Следващата й бременност е близнаци, но едното момиченце се ражда мъртво.
Партията решава, че трябва да се построи нова сграда за Община и бутат тяхната огромна къща. Децата вече са почти пълнолетни. Помнят всичко. Дават им в замяна два чисто нови апартамента, където заживяват 6 човека. Мъжът й продължава да ходи на двете си работи и крие от нея, че има рак. Тя разбира от някакви документи, но и тя крие, че знае. Голямата дъщеря е студентка, когато той почива. Мария работи упорито и издържа и двете студентки съвсем сама. В разстояние от една година те се женят и раждат първите си момиченца. На шега маминка им пожелава и на тях такъв номер да им скроят дъщерите – 4 големи празника наведнъж. Съвсем възможно :) Има четири внучки жената, може и да се получи нещо ;)
Светът й бързо се разпада. Едната дъщеря заминава в чужбина, а другата живее на другия край на България. Постоянно праща картички и писма, подарява еднакви подаръци на всички внучки. Сбъдна ми две от мечтите – благодарение на нея имах глобус и йоника. За няколко седмици гостува в Англия на порасналите внучки и открива, че почти на знаят български.
Много й е самотно, затова дава единия апартамент на квартиранти. Първо на младо семейство с момиченце (болничко, пак някакъв сърдечен проблем, правят й операция, но казват, че няма да доживее до 20 години, сега трябва да е на 19). После идват руснаци с малкия Ванюша и едно коте.
Вероятно детството й е причина да е много материален човек. Пести и прибира всичко. Подаряваш й нещо, тя го прибира в гардероба „да има за новичко“, така от близо десет години е прибрала един ръчен часовник и тия дни се оказа, че не може да си спомни къде е. Освен това е много суеверна. Ходи на църква по празниците и когато е в беда, се моли пред иконата на Богородица, но е точно от онова поколение, когато е опасно да си религиозен и вярванията й са по-скоро еретични. Да ден днешен вярва, че някой е погледнал със зли очи на малката й дъщеря и че това била единствената причина тя да се поболее и да спре да яде. Наистина лекарите нищо не могли да направят, само някакъв ходжа помогнал. Твърди, че някой бил направил лоша магия и на майка ми, та затова семейството й не било стабилно. Когато някой се стресне, мие му очите с вода, прекарана през метла и го води при копойката да му лее куршум. Знае да бае за ечемик на окото. Още не ми е казала как, вероятно при нея нещата се предават по друга схема.
Най-големите й грижи са какво щели да кажат хората. Особено когато нашето тийнейджърство съвпадна с критическата възраст на комшийката от долния етаж. Все ни се обясняваше да не тропаме като вървим, да не викаме, да не тичаме, а леглата се оправяха задължително преди десет, че „има режим и не бива да хлопаме“. Не отиде на последната среща на класа си, защото „с тия изпадали зъби не съм за пред хората“. А то… някои от съучениците й вече не са сред живите и определено никой не изглежда като на завършването си.
Другото важно е родът. Трябва да почиташ семейството, а семейство е всеки – даже племенницата на жената на втория братовчед на мъжа ти. За нея приятелите са просто приятели, а истинската помощ можеш да я получиш само от роднина. Напоследък малко си пати от това, но нищо, приема го като необходимо. Много обича да помага. Пише данъчните декларации на всички баби в квартала. А като й ида на гости, само дето не ми мие ръцете.
Най-интересно ми е обаче отношението й към любовта. Казва, че човек най-много обича децата си и то по равно. За съпруга… важното е да се уважавате и той да се грижи за семейството, а „Петко много обичаше майка ти и леля ти“. Как се правят деца? Вечер гасите лампата, всеки се съблича и си сгъва дрехите и си лягате. Какви съвети ми дава? „Ти не му позволявай да те целува много“.
Когато се ражда майка ми, баща й (значи моят прадядо) идва само до вратата – „Какво ще му гледам? Момиче!“. За втората дъщеря пак е възмутен и изобщо не влиза в апартамента, за да си види внучките. В крайна сметка му се раждат три внучки и един внук. Уж неграмотният дядо пише завещание – оставя цяла къща на внук си и един ден се самоубива. Това е малко традиция в рода, но не се тревожете, май го минах тоя период.
Вчера разбрах, че от два месеца не си е купувала едните лекарства, за да може сестра ми да започне учебната година както трябва.
***
За мама е малко трудно да се напише история. Едно, че знам много неща, второ, че сигурно после ще има още много неща за дописване.
Вероятно сестра ми не знае всички подробности за това как мама е била най-прилежната ученичка на света и че е и свирела на акордеон. Като малка майка й я затваряла в килера (да не свети на другите в къщата), за да преписва тетрадки – не харесвала я краснопис, я друго. Безпощадно късала страниците, както и прословутата тиква. Имали за домашно да рисуват тиква, но маминка не харесала рисунката на мама и я късала цяла нощ, докато мама я рисувала и прерисувала. Знам, че даже й е блъскала главата в стената. По стечение на обсотятелствата още в първи клас правихме изложба (бях в паралелка с рисуване) и моята картина беше тиква.
Веднъж тя и сестра й се возили на колелото на дядо си и краката й се оплели в спиците. Някаква знахарка й ги развила и наместила, после мама дълго лежала в лятната кухня на маминка си, гледала тавана и сама се научила да свирка с уста. Тая същата маминка знам, че много обичала цветя, постоянно правеля букети за учителките на внучките и не давала да се сяда на леглото, за да не се развали.
Не знам кой знае колко много неща за детството й, може би защото е преминало предимно в учене. Мога обаче със сигурност да кажа, че е била много обичана от баща си. Била е ученичка, когато градът е разклатен от земетресение, но голямата къща остава непокътната. По-късно в апартамента не живяла много, защото заминала да учи в Силистра. Там била на квартира и е тупала килим през прозореца над някакво заведение. Баща й почива на 44 и тя е в огромна депресия, защото изобщо никой не я е подготвил. Обаче се връща и си доучва. Вече професионален учител я разпределят в едно турско село, където пак живее на квартира и не смее да излиза по тъмно.
Стажът свършва и мама решава да се върне при майка си и да запише и висше. Всеки ден пътува с автобус до Шумен. Един колега от началните педагози я кани „на сбор“ и я вози с мотора си, обаче на мама й се вижда нечистоплътен и повече никога не излиза с него. През една ваканция посещават родното село на маминка и там се запознават с баща ми. По-късно той идва в Нови пазар. Знам, че й е направил предложение по време на разходка из платото. Мама веднага се съгласява, прехвърля се задочно и заминава в далечния град. Отначало изобщо не разбира диалекта на свекърва си и кара мъжа си да превежда. Постепенно обаче се ориентира в средата, започва работа като възпитател, прави спонтанен аборт, после правят мен, след това и сестрата.
Баща ми е само с техникум (професионална гимназия), затова по някое време се налага той да вземе майчински и да ме гледа вместо мама. После пък ме пращат при маминка за няколко месеца, защото сме породени и става сложно. Мама помолва свекърите да не гледат прасета, защото в къщата има малки деца и постепенно от цялата ферма остава само една праска (обикновено Гинка) и куп пилета.
Семейството е наистина важно за нея. Вкъщи винаги свети от чистота, готви се по два пъти на ден, не чувства нужда да излиза по приятелки. Баща ми обича да я извежда на заведение, но постепенно нещо се променя. Моята диагноза е, че му става скучно и прекалено сигурно плюс факта, че маминка е самотна и се опитва да измисля проблеми и съвети за дъщеря си, за да й е полезна. Изобщо не ми се коментира по темата. Малка съм била. Твърде малка, за да ми поверяват всички ония проблеми. Ясно, че мама се опитваше да крие всичко от нас, ама то си се усеща. След пореден скандал мама обещава с края на учебната година да се върне при майка си. Взима мен и сестра ми и хоп – карам 4 клас в нов град. След година не издържа и прощава всичко на баща ми и той идва при нас. Още година и вече са в съда с дело за издръжка. Правят, струват, всяка гоидна живеем в различни комбинации и градове, но така и не успяват да се разделят. Колкото и да се карат, винаги се събират и всеки на ушенце ми е казвал колко много обича другия.
На мама изобщо не й върви откъм болести. От малка има лека форма на астма и синузит, после пък й вадят сливици (семейството помни периоди, когато госпожа Петрова се опитва да говори, но глас не излиза), щерките се потрошават (ама наистина всяка година има по нещо сериозно), свекърът получава няколко сърдечни удара, после пък гледа как гасне болната свекърва (последните й съзнателни думи са били за мен, направо се побърквам, като се сетя, че не бях там), сега маминка е болна, но няма как тя да иде да си я гледа, та сестра ми върши тая работа.
Ох, като се сетя колко пъти сме стряскали мама! Само аз съм се тровила два пъти, горила съм си ръцете, влачила съм гипсове и ортопедични яки. Сестрата пък е пукала глава, натъртвала гръбнаци, трошила ръце…
Изобщо пък не ми се спомня колко й е тежко на мама да приеме, че порасваме и особено начина, по който го правим.
Ако ме питате, кое е нещото, което характеризира мама, веднага бих казала „грижовност и наивност“. И двете са много хубави неща, но обикновено работят в нейна вреда. Какво обичам да казвам на мама? Обичам те.
***
Не знам. Вече трети път препрочитам написанато и не знам дали искам да го публикувам. Твърде много е истинско. Не, ще си го публикувам. Искам тези неща да се знаят. Искам. Винаги съм харесвала приказки, в които гловният герой прави геройства по необходимост, а не защото е герой. Обичам да слушам за обикновените хора. И смятам, че са много важни. А майките ми… те са още по-важни.

Creative Commons License
Произведението Женска есен създадено от Светлина Витанова ползва Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Без производни произведения 2.5 България договор.
Базирано на следната творба:vitanova.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на https://vitanova.wordpress.com.


36 коментара on “Женска есен”

  1. vilford каза:

    Поплаках си, докато четях, Светле. Може би защото както казваш ти е прекалено истинско. А може би защото не съм сигурна дали аз ще имам силата да мина през такива неща. Важното е, че ти самата си една от тези жени.

  2. Svetlina каза:

    Вилиииииииииииииии, гуш печелиш! И още две! И ще ти щипна бузките, щото много хубаво разсмива. Иначе и аз си поплаках, като го писах. Мислех да сложа и снимки, ама сили не стигнаха.

  3. astilar каза:

    Благодаря ти!

  4. deni4ero каза:

    спийчлес съм …

  5. […] съм се нещо напоследък… И днес случайно видях женската есен на СветлинА… Нещо съм я попуснала била по […]

  6. Lady Frost каза:

    миличка, нали знаеш, че моята маминка е получавала от букетите, дето е правила маминката на майка ти… а баба ти е връзвала на майка ти голеееми кордели…

    радвам се че го показа на света!

  7. Добре че го прочетох това… колко ми хареса. Колко хубаво, че си го написала.

  8. Svetlina каза:

    Благодаря много!

  9. Mari-ana каза:

    Още с първите изречения прикова вниманието ми! Четях и през цялото време, пред очите ми бяха моите майки в рода ми. Събрала съм в паметта си толкова много случки, истории, собствени наблюдения… И все се чудех как да ги предам на другите – децата ми, братовчедките ми, техните деца… Още преди години, докато бяха живи и бабите, и дядо, направих родословно дърво – върнах се 5 поколения назад, моите синове са шестото. Гордея се с това, но ти, с написаното ме подтикна и аз да направя същото – да опиша всичко онова, което съм събирала в мен.
    Благодаря ти!!! Вдъхнови ме!

  10. 6efa каза:

    :) radvam se mnogo za vdahnovenieto. i az imam opit za rodoslovno darvo, oba4e pove4eto kvadrat4eta sa prazni – moite znaqt predimno kolko sa kakav e polat na decata na rodata. ima i nqkoi kultovi imena. trqbva da ponapi6a ne6to po vaprosa, no neka parvo mine partito…

  11. æren каза:

    Аз тази година разбрах доста интересни неща за хора от рода на майка ми. За страната на баща ми не знам дали ще мога (вече) да получа информация след като чинка му, която помнеше много неща, си отиде.
    И аз трябва да напиша такова нещо…

  12. Svetlina каза:

    Чакам ви с нетърпение!

  13. Albena каза:

    Страхотно.
    Вдъхновяваш, вдъхновяваш…

  14. […] рода. За това ме провокира Светлина, с публикацията си “Женска есен”. Вероятно ще стане дълго и се чудя, дали да го […]

  15. Ани каза:

    Много хубаво си сторила, че намери сили да събереш и разкажеш на едно място тези истории…
    Все ми се ще и аз да го направя, докато още помня подробностите. :-)

  16. Svetlina каза:

    Мда.. на твоята преклонна възраст е хубаво човек да се замисля какво е оставил пред себе си.
    Чакам с нетърпение подробностите :)

  17. kulinarnimisli каза:

    Здравей,
    Твоят разказ наистина много ме трогна. Поплаках си малко, стана ми мъчно и носталгично, нали и аз съм от Нови пазар! :) Винаги съм искала да напиша нещо подобно, премислила съм хиляди начини, варианти и т. н. Така и не съм започнала. Днес прочетох тези истории и знаех, че от части си свършила моята задача. Благодаря ти за което! Поздрави!

  18. Svetlina каза:

    Ха :) Че кое пък да е това Маги от Нови пазар?
    Да си кажа честно, и на мен ми беше трудно да започна, но пък после всичко се оправи. А резултатът е едно много дълбоко задоволство, пък и хубаво ми олекна. Странно е да кажа „радвам се, че разплаках толкова хора“, тъй че ще изтърся само „Наминавай пак из блогчето. Заминавам отпуска за седмица, което изобщо не значи, че ще го занемаря.“.

  19. Jorko - 33 grupa каза:

    ЕЙ жълтУрче.
    Как сиииии?

    Много поздрави от Мен и Светлето.

  20. Svetlina каза:

    Хахах :) Здрасти, деца :) Мерси за поздравите, най-малко вас съм очкавала тук :) Как да съм… приблизително добре съм, старая се да не мисля за далечното бъдеще или пък за далечното минало :)
    Понякога даже се получава.

  21. An каза:

    Събудих се в 2 и… явно няма да заспя, докато не изчета всичко написано от теб. Благодаря! Ти си моето среднощно откритие. Историите ме подсещат как си бях рекла да опиша едни баби – мои, на близки хора…

  22. Svetlina каза:

    :)))) Това е писано в далечната 2009та, аз много съм пораснала от тогава, но не бих променила и буква. А ти би трябвало да имаш много баби, и то различни от бабите, с които ние сме свикнали (и нямам търпение да се запозная :)).

  23. […] Разказът на Жълтурчето ме трогна много. … […]

  24. Elena каза:

    Много,много истинско!Все едно на места четях мои спомени за бабите ми,и се оказва че колкото и различни да са човешкие съдби,то има неща, по които си приличат.

  25. Svetlina каза:

    Навремето учех руски при същата госпожа, която е преподавала и на леля ми (още по-навремето). И тя ни даде да пишем съчинение за любимата си баба от квартала. И се оказа, че всички си имаме любими баби от квартала :))))

  26. justjulia каза:

    Страхотен разказ, аз чак сега го прочетох :) В нашия род аз съм пазителя на традициите и постоянно разказвам събраните истории, за да се знаят и помнят … а тези родови истории са хубаво нещо :) Историите на моя род и този на бащата на дъщеря ми са безкрайно ралични и се опитвам да събера всичкитеч за да ги знае детето.
    Хаха – даже фигурирам в една родова книга на бащиния й род под гръмкото име
    Юла :)

    Поздравявам те за написаното и за това, че си го споделила със света!

  27. Svetlina каза:

    Радвам се, Юла-Гръмка!

  28. Ralitza каза:

    развълнува ме от сърце! имах една баба, но ми беше и като майка и най-добрата проятелка и съветник. И ния я заведохме на концерта на Николина Чкърдъкова – голяма тръпка й беше народната музика и много обичаше Чакърдъкова. Като се събуждаше сутрин винаги с усмивка, моето слънчице! с бялата си косичка като ореол и беззъбата си усмивка приличаше на ангел….. Минаха 3 години, но ужасно ми липсва, щастливи сме с такива баби като нашите в живота ни! :)
    благодаря!

  29. Svetlina каза:

    :)))))) Как е хубаво човек да получава такива коментари. Едни 12 дни преди годишнината от смъртта на баба. Мерси :)

  30. A.B. каза:

    Благодаря Ви от сърце и аз. Това, за просълзяването, е едно на ръка, но да го прочета чак сега… или точно сега… Попаднах „съвсем случайно“ и за пореден път благодаря за тази „случайност“. Аз съм от Шумен, много по-голяма съм от вас, но моята баба също баеше, а дядо вареше домашен съпун на 4 села… Тази нощ за пръв път разбирам, че и моят свят се е разпаднал, макар да не го признавам пред себе си до днес и да се правя на съвременна и мъжко момиче… И още нещо: дъщеря ми, която е много далече (ако беше в България никоя дестинация за мен не би била далече) отдавна ме моли да напиша историята на рода, а аз отлагах. Затова – благодаря!

  31. Svetlina каза:

    Ох, откакто и аз не съм в България, съм станала много чувствителна на тая тема. Разказвам легенди на моя мъж, водя го по музеи, слушаме българска музика. Чак му пях Радецки, да му покажа любимата песен на дядо ми. Страх ме е да не се изгубят всичките тия мили спомени, както за моите хора, така и за онези времена.

    Има една книга по темата, която много успешно си ме разревава всеки път – писала я е майката на Иван Вазов (тя е можела да пише, но в цялата книга няма препинателни знаци, написана е като едно изречение). Казва се „Спомени“.

    Много ще се радвам, ако и вие напишете историята на рода си, не само защото аз лично искам да я прочета, ами и знам какво ще означава за дъщеря ви.


Твоят коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s