дневник 07

Реших да поразкажа за себе си. За да е обективно просто ще препиша дневника си. Мисля, че така лесничко се разбира какво съм била точно това лято, пък и не е толкова скучно, защото той е по-скоро мисленик…
Знам, че са малко хаотични, но кой може да се похвали с подредена глава?!

 

***

Това е – аз, дето никога не съм виждала смисъла от дневниците, днес започвам. Тъй като тук ще има само простотии, възнамерявам да пиша през ред като в синята тетрадка на майката на Емил от Льонеберя. Възрастните наоколо ме гледат странно, но децата не се очудват да ме видят как пиша, седнала на люлка.
София съвсем не е тих град, но пък е някакси спокоен в своето разнообразие – позволява ти да си „какъвто-и-да-е“, да се шлаяеш без посока или пък само в две посоки, а даже вчера хазяйката вървя 10 минути в едната посока, само за да купи закуска за внучката. Всъщност тук никой не бърза, освен времето. Ама то минава наистина бързо. Какво правих вчера? Станах рано, пазарувах, ядох, четох, пак пазарувах, пекох бисквити, пак ядох, къпах се, пак четох. А – да – и веднъж Яна ми се обади. Ми че то само тоя разговор беше смислен. И хоп – ето ти още един свършил ден. Аз съм по-стара, говорила съм със себе си още няколко часа и това е. Днес? Хм… днес пак същото, само дето не готвих. Ама купих чорапки с Йори за Яна и цяла торба домати. Може би скоро ще започна да убивам скуката с правене на подаръци за Вики, Яна, Дамян, Антон, мама и тати, СофИя. Глупави картинки, стихчета, оригами, бижута от брашно и сол… (Кога ще порасна? А трябва ли?! )

Да си мисля за хората, които обичам, е нещото, което все още ме определя като „човек“.
11.06.2007 София

 

Измислих го! Еврика! Вече знам защо повечето хора са слаби, не са домошари или просто имат разклатени нерви. В тоя смисъл съм късметлийка – отраснала съм в традиционно семейство. За мен кухнята не е просто някакво си продължение на коридора. За мен семейство, което не се събира заедно около масата поне веднъж дневно, не е семейство. Знам – може такъв да е работният график или че е неприятно да си гладен, но да трябва да чакаш всички да се приберат. Но това може да го каже само накой, който като малък не се е крил под кухненската маса, не е зяпалв пералнята и фурната като в телевизор и определено не е ял любимите бабини манджи на една маса с цялото семейство (и с едно гладно коте под масата). В семейството на хазяйката всички са слаби. Би било хубаво, но те просто не знаят какво пропускат. Надали някога са опитвали домашно направени пълнени пилешки бутчета с топено сирене, гъби и маслини. Бабата готви ужасно. Получават й се единствено пържените картофки, но пък те са канцерогенни. Единственото невредно (а не нездравословно) в хладилника са купешкото сирене и кашкавал и, естествено, прясно мляко (ама то май не се брои, защото е от предната седмица). Сериозно – вече има домове, а не домакинства. Готвим си макарони и спагети, готови супички и въобще всякакви полуфабрикати. Обзалагам се, че в моята кухня има повече по вид подправки, отколкото в целия вход (скромните 9 апартамента + нашия). Не! Ама т`ва е ужасно – един да ми разправя да идем във вечерта на изпращането на клуб и дискотека, вместо на ресторант и дискотека, защото нали можело преди това да изядеш един джоб на крак. Друг пък да излезе малко преди полунощ, за да си търси дюнери, защото нямало по-вкусна храна. Абе, къде живеете вие?! Самомойта майка ли ме е научила да ям гювечета, сармички, мусака, домашно сладко и курабийки… Ммм – не се имам за гостроном, но предпочитам да ям вкусно и весело и старомодно и да си дебелея. Не че вашият чипс също не е вреден. Щом трябва, няма да съм кльощава, обаче това повече от месец да не излапаш голяма свинска пържола или да не ядеш манджа със сос, е смешно! Поне на мен ми е смешно, де. И малко ми е жал. Ама какво да се прави?! Това е . явно вкъщи вече само се спи, къпе и гримира. Мдобрем. Ама аз отказвам. Не, мерси!

3 и 70!!! Да бе да! Аз очаквах да съм хванала 3, ама тва е почти 4!!! А другия път ще мога да изкарам много повече. Хич не е зле за първи опит, а и аз излязох от залата отчаяна и разобарована от себе си. Честно казано още тогава можех да добавя някои неща в кода, т. е. следващия път на същата задача мога да изкарам дори 5. Ама като ми куца тестът… Охх…

Намерих нет. Чак до НДК ходих, но си струваше. Утре пък може да дойдат колетите и така. Всъщност дните ми са точно „допустима скучни“. А петък Яна си идва. Знам ли – утре ще се изкъпя, наджиджам, ще решавам тестове по БГ. Днес ли? Остана ми само да измисля име зя рисунката. Ооо – и да не не забравя – трябва д амина през пазара за блокче, острилка, щипки. И портокал. Оф – защо не ми се обаждат? Бати Ники ми звънна, а тях никакви ги няма.И книгата свърши. Оф. Поне вечерях пица. Пък и вчера как излапахбизпих онея домати?! Чудни! Побърквам ли се или купата, сложена в чинията, прилича на Тадж Махал?
12.06.2007 София

И днес не дойдоха колетите и почвам да се притеснявам. Поне си накупих манджа и преядох. И рисувах в новия скицник иси измих косата. Сигурно ми харесва така да изброявам – изглежда сякаш съм свършила повече повече неща, пък и така има лек привкус на детски ентусиазъм. Мда. Ако и утре не дойдат колетите, ще полудея. Че то даже и бонусът ми от Глобул днес ме прескочи! Добрата новина е, че в петък Яна си идва. Звучи добре – „идва си вкъщи“. Толкова да се тревожи, че си няма дом, а когато за първ път я видях да стои в разхвърляната стая на Антон, веднага ми стана ясно къде принадлежи. Нейното място е точно там – в щуравата стая на ХАнтон при още по-налудничавата идея леглото му да е много, ама много чисто. Знам ли – подхожда й да е там. Трябва ли пък за всички неща да имам или въобще да съществуват обяснения? Както обясняваше Куелю, Вселената не се нуждае от пирчини. Пък и в това винаги-знаение и логичност се губи романтиката. Много ми харесва тая дума – извиква в мен асоциации за пепел от рози и полянка с билки, огряна от най-ослепяващото обедно слънце. Знам ли – не, това въобще не са цветовете на дъгата, това е просто усещане – за неповторимост, магия, унес, сладко-горчива наслада. Нали се сещаш – като да тичаш бос по росна трева и да те гъделичка, а камъчетата да те нараняват и въпреки това да се усмихваш и да продължаваш напред? Романтиката е… хм… нещо неуловимо. Не бих отказала сега някое момче просто да ме хване за ръка и в мълчание да ме заведе на някоя пейка (не че знам много пейки в София). Ако може, бих си пожелала да ми откъсне цветенце или най-простата тревичка (ама без да ми пуска ръката). И за десерт – един безмислен и смешен танц под лунните лъчи, че защо не и посред бял ден примерно на спирката на трамвая! Много се размучтах. Такива идеи хрумват само на момичетата, а напоследък и ние ги позабравихме. Вече само в книгите има не-еманципирани жени – от онея, дето вземат една голяма кошница и книжка, скицник или някое хлапе и прекарват целия ден в „пикник“ – ако ще и да е на покрива на някой блок. Излиза, че за да успее едно момче/един мъж в любовта или замайването на някоя женска, до него трябва да има приятелка съветничка. Той надали би се сетил сам как да я накара да се почувства наистина жена – желана, важна, светла. Друга идея – аз и още някой се люлеем на люлка от онея старите – лазарските и си бъбрим. Без значение за какво. И без това главата ми е заета да се радва на вятъра в косата и на лекото изтръпване, когато той започне да пада (най-вероятно от смях). Не мечтая а принц (със или без бял кон), нито дори за голяма любов. Не си търся и романтик, но не е зле мъжете да не забравят, че обичам красотата. И не само аз. В разрез с цялата романтика: ако точно сега някой звънне на вартата и ми подаде кофа/купа/кутийка/лъжичка сладолед, ще ме спечели завинаги. Добре ли съм? Надали. Ама и не ми е зле. К` во ми е – другите да се притесняват.

13.06.2007 – София

[пречертано судоку номер 8А-лесно]

Ееее, да! Сам отова не ми се беше случвало – да изтръпна и да треперя като в оргазъм само от слушането на техно след баня на терасата само със звездите. На т`ва отгоре музиката идваше отдалеч и на места (трамвай 1) ми се налагаше да си я представям. Ама как само ми се ходи на дискотека! Тъкмо съм се наджиджала – само някой да ми звънне и веднага ще изхвръкна – даже може да скоча от терасата. Къпана, намацана с бяла козметика, с идеалното лице и даже като никога с педикюр и си седя аз по пижама на терасата и танцувам. Всъщност никой не ми пуши на главата, пиянки не ме опипват, потни хора не ме настъпват и не плащам. И все пак. Моментът можеше да е мъъъничко по-перфектен. Но мъжете са глупави, а Яна и Виолета са далече. Излизам да танцувам още – кой ще ме спре?! Днес небето и музиката са мои!

Ами толкоз – десетина минути и магията съврши. Ама беше ли яко – беше. Малко ли хора го могат – малко. Часът е 11 без 10, пък и не мислех днес да чета другикниги. Това си е денят на Последната Еднорога. Утре вечер ще държа в ръцете си Брин, но дотогава ще пробвам сън за красота. И ще си мисля кой изпит да избера – ШУ или ПУ. Предполагам, че е като философията – Бог ми подсказва верния път по свой си начин. Имам по-големи шансове да вляза в ШУ, по-евтино ще им излезе да запиша ам, а и ако трябва да вляза в ПУ, нали вечеси имам оценка за там?!! (бал 22,2 от възможен 36!) Как пък не! Т`ва са 62%! А с 3 в ШУ правя 63%. А аз смятам да изкарам повечко. Даже мисля, че мога да мина четворката, стига да съм достатъмно съсредоточена. Пу – ако 3,70на порбен им стига, добре. Ако не – здраве да е. Какво да се прави – каквото е станало, станало е и толкова. Но най-вероятно е станало за добро. Знам ли – ужасна съм и въпреки това Господ се грижи за мен. Естествено, че не го заслужавам, но трябва ли да отказвам това, което ми се дава от сърце? Или просто пак си търся извинения? Питам аз, но кого? Оф – трудо е да си сам – налага ти се да мислиш. Като изключим пловдивските пъпки по краката ми, ако бях момче, точно днес щях да се влюбя в Светлина. Нищо че днес разглеждах разни момичета. Оказва се, че в София мацките или нямат вкус или „вкусните“ бягат от мене. Видях цял куп готини поли, чехли, прически, рокли и само 1 коланче от тях подхождаше на притежателката си. Кой им каза, че като са с хубави тела, им отива червеното? Или че тея супер готини пантофки си ходят с оная супер готина пола??? Или още по-зле: че е много яко да си цялата в бежово, да си вържеш супер готината дълга черна коса на обикновена ниска опашка и така да излезеш по джапанки за училище?!! Излъгах! Хареса ми едан жена, която видях в събота. Беше облечена в добре комбинирани сако и панталон на черни и бежови раета, които дори й подхождаха на фигурата. Обувките й също бяха черни, но чантата беше мачкана изкуствена тъмночервена (не бордо) кожа. И аха да си помесля как тя разваля целия ансамбъл (дори каишката на часовника й беше черна) и се сетих, че чантата прави рижата й коса да изглежда руса, а русото стои добре на черно, т. е. ако не беше с тая чанта, нямаше да й отива и целият костюм. Шашава работа. Може като малка тая жена да е приличала на мен. Музиката навън продължава. Ще си лягам. Казвам си молитвата и после се опитвам да заспя в мелодия.

14 .06.2007 – София

[преписано судоку номер 17В – трундо]

„Край реката редят се, редят се тополите… аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те, моля те – ти да минеш по другия бряг…“ То май не сам о при мене било – все искам и все ме е страх. Това е като да тичаш дълго бягане, да предечеш финалната лента, но да продължиш да бягаш, ама не по инерция, а защото ет е страх от спирането. Знаеш, че трябва и дори искаш. Ама не занеш как или още по-лошо – избираш лесното, познато зло. И какво сега – написах го. Да не би да стана по-смела и да почна да се оглеждам за по-сериозно връзка?! Ха. Май да. Май вече ми е време. Наскоро го проумях (с главата). Вече го и искам (с всичко останало). Искам пак да се влюбя, да ме обичат, да не ми пука, че еди-кой-си мисли еди-какво-си за мен, за нас. Да съм почти щастлива. Оф, тая дума още не ми харесва. Но пък Катеринката доста помогна с обяснението си, че щастието е токаво, само когато е неосъзнато. Ние сме щастливи по default, но не го знаем. Мисълта „Щ-ва съм“ значи „Знам го, следователно не съм щастлива“. Действа добре на нервите. Показва, че винаги може повече и по-хубаво, но никога НАЙ! Между другото – Еврика! Открих: готините мацки ги има в София – просто съм ги търсела в грешни часове. След 6-7 часа започват да никнат навсякъде и са облечени перфектно и вървят точно, както трябва, но едно не им харесвам – никоя не се усмихва. Ама честно. Само 1 се подсмихваше, ама то май е, щото с Яна се кикотехме правостоящи в автобуса, а тя седеше до/под нас. Тя беше въплъщение на красивата простота – руса коса, тъмни очи, черни дрехи, бели аксесоари и най-вече: гледаше нагоре и се усмихваше. Аха… и да я заговоря. Ама нищо – ако трябва, пак ще имам шанс. Бог ни обича. Добре е да живееш в тая сигурност, но тук идва моментът, че понякога най-добер за нас е това, което не желаем, но в дадения момент няма как да разберем, че е за добро. Не – не съм непоправима оптимистка, но нужно ли е по цял ден да се тюхкам?

15.06.2007 София

[4 страници математика – граници на функции и неравенство на Бернули – 23.06.2007]

[половин страница от същото – 24.06.2007]

[опит за стихотворение + 2 страници задачи]

И какво сега? „Spending my time“ на Roxette и аз откачам? Доплака ми се. И сега едва се сдържам. Тая песен ми беше достатъчна, за да се натъжа – дали защото *** ми липсва, дали защото Яна, мама и татаи, Вики и Вили и естесвено Дамян, Николай, Росито са далече? Объркана съм. Винаги съм свързвала Роксет с ***. И особено тая песен – нали му е любимата… Третият вариант е да ми липсва любовта. Аха – онова гъделичкащото, дето те кара да се усмихваш или да плачеш без особен повод. Онова, дето те кара да си себе си, да обичаш себе си, но да обожаваш човека до себе си… Телефонна пауза – Яна ми се обади. Веднага се сети, че мисля за ***. Но после обясни, че порсот искам някой да ме гушка. Яна е толкова добра с мен. Само гласът й ми беше достатъчен да се усмихнва и да се почувствам виновна, че развалям специалния й ден – деня, в който се чувства щастлива. Егоистка съм. Ама пък може наистина да е само заради едното гуш. Яна ми азказа/припомни/нарисува събуждане до някой или заспиване в прегръдката на някой. Предложи ми Слънцето. Той всъщност ми се обади тая вечер и ме покани да спя у тях. Не знам защо отказах: да, наистина съм уморена (ама не чак толкова); да – може утре да трябва да съм на работа (ама и Слънцето е от 10); да – можеше да занеса манджа на Слънцето (ама той нали си има макарони)… Или просто ме е страх от отхвърляне. С удоволствие ще изслушам как е напуснал работа и после как си е намерил нова, може да му направя и масаж и после само да се свия до него. Даже сигурно и ще ми е приятно. Но в по-общ план – какво правя с живота си? Чета, мързелувам, уча, от време-на време работя и чат-пат спя със Слънцето. Ааа да – и се готвя за шаферка на Яна. Това е. БЕзсмислено и тъпо съществуване. Утре ще ида пред НДК и ще гледам нестинари Балканджи – буквално перведено: някой ще прави нещо, а аз ще гледам безучастно. Само седмица и Яна ще дойде и ще си я гушна и ще съм що-годе ща стлива. Дотогава ще се потопя в математика и детегледачество и ще се преструвам, че животът е прост. Може Ангелчев да е прав и аз наистина да съм романтична – да, но не и практична ;)

[преписано судоку]

25.06.2007 – София

 

 

 

 

„Tonight is the night – tonight I`m feeling all right…“ – Идея си нямам коя или чия е тази песен, но тази вечер тя е моя. Рисува ми се, скача ми се и най-вече мисли ми се. Явно днес е мой ред да мисля и ги измислям еднииии… Пример: стоя си срещу Универсиада и виждам табела „Стената“, ама от онея табели, дето са прости, на син фон със (странни) четливи букви, които сякош нощем танцуват, за да могат на другия ден да изглеждат по нов начин; та – стоя си аз и се чудя какво ли има зад тея букви, които просто те мамят да ги прочетеш… вариант 1) затвор тип „Скалата“; вариант 2) магазин за стени (наредени най-различни по цвят, форма, материя… стени, от които ти си избираш предпоследната вляво и си я слагаш в кухнята); вариант 3) нещо като Стената на плача, само че на закрито и само за „специални“ поклонници; вариант 4) просот една обикновена панелена стена с надпис ЦСКА или Левски (а стената само си стои там и ти се хили); вариант 5) Вселената лично се подиграва с мене, защото много обичам да ходя на пикник на платото СтАната и „СтЕната“ е красива оранжерия (нали и Тайната градина е оградена със стена?!)…

26.06.2007 – София

[5 судокута + 6 страници математика + 5 судокута + записки по „Господарят на зверовете“ – книга-игра – общо 4 дни]

Добре де! Проблем ли им е поне да се преструват, че ме харесват не заради гърдите?! Затова ми беше трудно да се измъкна от мрежите на XYZ. Той сякаш искрено се радваше на усмивката ми и на отношенито ми към живота. Спряха ме само две неща – [тука обаче няма да допиша, защото нещата стават твърде… засягащи не само мен, а не това е целта]. Имам две нощи да се съвзема. Знам – ужасно малко е, но после идват изпитите. ZYXTMKNPRS – много е настоятелен. Не обичам да ме прегръща кой да е. И на тва отгоре знам, че не е защото мога да намирам производни, а защото бях с на Яна жълтото потниче. От друга страна Слънцето пък не забелязва външния ми вид. Дори и с грим за него съм си все същата носачка на кафе. Той май също иска хората да отговарят на някакви негови си критерии. При това абсурдни. Не че са лоши, но са невъзможни. Аз го приемам какъвто е, но той е готов да си кукува, но не и да прави компромиси. Дори не чете разните публикации и коментари, а направо скача. Защото бил срещал такива постоянно и в реалния живот. Но какви „такива“ и той не знае. „Боклуци“ и толкова. Не му пука, че и той има недостатъци. Прави си каквото иска и това го правело голям. Да – голям самотник. Ама айде. Това може да ес оправи.

[записки по „Замъкът на таласъмите“ – книга-игра]

9.07.2007 – София

[записки по един тест от „Космополитън“ – 11.2005 – това е вместо да уча за изпита – 10.07.2007 – Благоевград]

[7 страници математика – 1207,2007 – София]

[2 стихотворения + судоку 16*16 – 14.07 .2007 – София]

[2 судокута+ 1 стихотворение]

Ок. Яна и Анто не ми харесват последните три стихотворения. Римите били прости. Ама аз това харесвам и към това се стремя. Не сядам, просто за да търся подходящаат рима за дадена думичка. Аз ги чакам сами да излязат. Трябва да звучат естествено и да имат мелодия. Това е всичко. Нужно ли е метафорите ми да са само синекдохи и оксиморони? Не мога ли да наслоявам цветове? ДА градирам? Или дори да човъркам подсъзнанието? „ГаРВанЪТ ГРаЧи ГРоЗНо и ЗЛоВеЩо“ е чудесен пример за това как самото звучене създава настроението. Освен това 1 стихотворение трябва да се чете с подходящата интонация. Затова се слагат запетаи, тирета, удивителни (или пък се изпускат). Защо да пиша за орифлами? Любимото ми стихотворение е „Щуравата яхта“ от „Моят прадядо и аз“. Харесвам, когато думите текат красиво и по своя воля. Едно стихотворение не трябва да те замисля. Още на пръв прочит трябва да изпиташ нещо. СЕтих се още 1 пример. Хайкуто на Бузон. Съгласните са: ДЖДПРЛТННТНЗБЛЗВТЧТЗТВРНЧДРЧТДРЖВСТКНСНПРКЗВТ. Думите са така подбрани, че за да се произнесат правилно, е нужно да говориш бавно. Всичко в живота си има ритъм. Ясно е, че тактът е неравноделен, но го има. Красиви думи на български са: поет, мелодия, струна, полет, крило, човек и най-най-най-най-хубавата – мама. Може да добавя цвете, хубавица, буря, калина, водоскок, кълбета, звън, капка, коте, тайна… Не трябва да ги насилвам. Темите ми са готини и дълбоки. Използвам различни стъпки. Сричките ми не са преброени, на мога да танцувам по тях. И защо не?! Ще видим какво ще каже Веско. Ама пък той пише тежко. Определено не са в негов стил. Но защо да не ги хареса? Аз си ги харесвам. Утре стават на три дни. Ще видим тогава как ще е.

15.07.2007 – София

 

[Тук следват малко картинки, които се постарах да сканирам, но нямаше как да не си личи дъждът, който понесе горката тетрадка]

1) списък, направен от мен и малката за това какъв е тоя розов, порязващ подарък от сестра ми + едно кухо дърво в Коколадния, което от определен ъгъл прилича на Алф;

 

2) СНИМКИ на Софи на стената и на втори кръг отново в Коколандия;

3) същите снимки, но от 11 годишен фотоапарат ;) ;

4) прасета, кучета и мишки (по един комплект за мен и за Софи);

[след това има и една страница с котки и катерички, която обаче не може да се сканира заради един дюнер ;) ]

18.07.2007 – Коколандия

[две рисунки на по пет годинки – не знам какво пердставляват, но Диди много се забавляваше като ги рисуваше – 25.07.2007 – София]

[тука пак нещата стават твърде лични и малко ще пропусна – само страничка]

..знам подходяща мелодия. Вятър – буен, но топъл; бучи, но не защото минава през тунелчета или чупи клони, а просот защото голяма маса въздух се придвижва ( примерно между два огрооомни хълма). Един единствен вик на орел се носи между хълмовете, но те са толкова надалеч, че съвсем рядко се чува ехо. Вятърът си фучи, а някъде по средата се чуват капки от фонтан. Всяка събота вятърът довлича и мътен шум от барабани… (и жълти листа…)

25.07.2007 – С офия

ХОрата сме прекалено еднакви. Явно грешката ми е била, че досега съм търсела някого като себе си. Наистина – и това за душите-близнаци, и за четенето на мисли, и за идеалния хармоничен партньор – все са неща, които ми правеха впечатление. Оказва се обаче, че по-голяма рядкост са разликите. Те трябва да са на мушката. Не става въпрос и за противоположности. Примерно аз харесвам жълто и червено, а Антон – червено и оранжево. Това е причина да го обикна. Но ако аз не търпя псувни в стаята, а той си има настолен речник с мръсотии, надали от нас ще излезе нещо. Една хранителна вакуола е полезна, не когато обхване цялата клетка и включи в себе си всички нейни полюси, а когато върши работа, а именно – да събира определено количество храна и да я съхранява. Не е нужно да расте. Така и една двойка си има определени функции и следователно някои действия или качества стават излишни. Добре е двамата да се различават в нещо, защото иначе обединението им би било безмислено. Ако слорът на КПД-то на двамата е равен на КПД-то им, когато са заедно, то няма нужда да се събират. Но и не е потребно тя да обича да копае дупки, а той да строи нависоко. Трябва да са съвместими. В идеалния вариант двамата от части се препокриват, но и добавят нещо ново в двойката. И тъй като много хора приличат на мен, аз трябва да се поогледам за някой различен.

[тука ме е яд на това, което съм написала за Слънцето, та няма да го пиша]

Днес видях в трамвая чудна гледка. Циганка и циганин (на по около трийсет и нещо) бяха правостоящи, но изпъкваха в тълпата, защото бяха облечени в оранжеви светлоотразителни жилетки. Много сладко бяха застанали. Не беше точно прегръдка. Сякаш се бяха подпряли един на друг лице в лице. Останалият свят за тях не съществуваше. На нея й беше добре с жълто-оранжевата шапка, подпряла глава и ръце на приветливия човек отсреща (с тъмносиня шапка). Имах чувството, че се намесвам в техния миг. Двамата взаимно се успокояваха и си даваха сили. Не, не протичаше ток. Само дето диша ха в един ритъм и гледаха по един и същ начин. И после най-обикновено и слязоха по стъпалата.

26.07.2007 – София

[Нататък има само судокута, картинки на малките, математика за 4 клас и всякакви надраскани планове за кандидатстване, записване, изпращане и получаване на писма и колети – абеееееее, въобще тук почвам да живея почти без адрес, без да знам утре къде ще спя, да тичам с разни документи, да ходя до Вършец, на момински партита и какво ли още не…]

Нека просто приемем, че лятото завършва заедно с месец юли и да се радваме на факта, че това е вторият и последен мой дневник.

(Първият беше лятото след 8 клас, когато бях решила да пиша дневник в рими, за да се упражнявам, но и него го наваля един дъжд…)

---