Щем, не щем, в нова година сме

Одрах си коляното за пръв път, успах се за пръв път, изядох първото си китайско, изкарах първата си смяна, глобиха ме за пръв път… за 2011а. И просто няма как да не се замисля за посрещането на годината, за изпращането на старата и за това как пред мен стоят поне 362 шанса. Как посрещнах новата година? Точно както предната предвиждаше :) Чакай да хвана историята откъм опашката…

Посрещнах 31ви декември във влака, силно надявайки се, че поне на Горна Оряховица ще има отворена будка и ще си купя вода (и тайно надяваща се павилиончето да е затворено и симпатичният батко от купето да се смили над мен). Е… затворено беше, посмяха ми се, че толкова време съм си траяла, получих си водата, поспахме си… отдавна не съм пътувала толкова хубаво с нощен влак. Да, мисля, че това, което ме беше обхванало, беше спокойствие. Отивах си вкъщи, къщата беше почистена, недовършена работа почти нямах, бях убедена, че почивката е заслужена. И при Божката отивах :)

Естествено, на сутринта нещо се обърка. Яниният навик, че прибирането става през Каспичан се сблъска с моя навик, че прибирането става през Шумен и в резултат изчетох мноооого страници „Дневна стража“ на шуменската автогара. По телефона й казах „знам как да се прибера вкъщи“, въпреки че вече си бях вкъщи. Банално, даже малко лигаво звучи… моите улици, моето… хайде, не детство, юношество, гарата, откъдето си купувах пици всеки четвъртък поне две години, вечно неработещата вендинг машина… бях уверена, че съм си на мястото, че мога да се справя с всичко.

Сестра ми ме посрещна на гарата, зетят ми носи сака, вкъщи ме чакаше отдавна поръчаната закуска. Угаждаха ми, глезеха ме, гледаха ме. Раздадох подаръците, искрено се радвах на изненадата на дребното, на усмивката, на гъдела, че никой не може да я зарадва повече от подаръците на кака. И заспах. Чиста умора. И чисто удоволствие. Колко? Седем години да съм живяла в тоя хол, все покрай същата камина. Не търсех нищо повече, бях доволна, сигурна, щастлива. Имах си семейството, зеленото одеало и бърборенето на телевизора. И собственоръчно извита сурвакница.

Следобед се чух с Яна и съвсем по терлички се изнизах на гости. Всеки път, като се видя с Божката, се побърквам от щастие, че ме помни, че знача нещо за някого. А когато видя Яна, търча да я прегръщам, нищо че сега е малко трудно. Дребният си получи подаръците и не изяде нито един, Антон ще чете руска литература, а слонът има истински мечопухски букмарк :) Аз пък вече имам двете най-хубави чаши на света, които толкова харесвам, че ще запазя и опаковката. Намислила съм да я превърна в кутия за герданчета :)

Искрен смях с бебончо, докато гледаме „Ну погоди“, гъделичкайки се. Чувствах се уютно, свободно, щастливо, на място, чувствах се желана. Колко пъти съм замръквала в същата тая стая, надничаща над рамото на Яна, гадаеща с кого си чати или пък разглеждаща снимки на папагала…

Прибрах се вкъщи, вратата ми отвори тати, който тъкмо беше пристигнал в града. Завършеност. Това качество рядко описва моето семейство,  минаха доста години от последня път… да, последно бяхме заедно на моя бал. Масата вече беше сложена, ако имах силите, сигурно щях да съм на ръба между еуфорията и обсолютното щастие.

От баницата ми се падна… работата. Голяма изненада, няма що. И заспах :) Събудиха ме в полунощ, получих жълта блуза и талон за лотарията, сурваках и се върнах в леглото.

Страшно много искам 2011 да е точно като 31 декември 2010. Пълна със сигурност, спокойствие, щастливи усмивки, подаръци, заслужени почивки, пълнени чушки с боб и, преди всичко, семейство. Пожелавам си го най-искрено, и на другите го пожелавам, но не чак толкова искрено ;)

Майка ми не беше посмяла да сложи в баницата любов, нов приятел, сватба, бебе. Мисля, че тя сега е в някакъв втори пубертет и отказва да приеме върастта си. И това, че не съм дете. И това, че бъденето-майка включва и не чак толкова лесното бъдене-човек. Както и да е. Ако съм права, ако е възрастова криза, а не извънземно яйце, растящо в главата й, всичко ще отмине. До десетина години.

Тъй де… 2011 върви по план. До тук се справям много добре по частта с работата. Човек го няма за три дни и изведнъж всички решават, че се нуждаят от него. Сега като се разработя… ще започнат да губят тая решителност :) Последен месец в офиса, ще каже човек, че трябва да се отпусна и да си гледам кефа, само дето коли ме, беси ме, хич не обичам недовършени неща. От бюрото ми пушек се вдига :)

По останалите точки… в петък съм на рожден-имен ден. И сляпа среща. Сляпа, сляпа, колко сляпа да е? Щом си взех нова блузка :)

---